Meshes of The Afternoon е ранен сюрреалистки авантгарден филм създаден от Мая Дерен и съпруга ѝ - Александър Хамид. Както тези дескриптори вероятно подсказват, филмът няма ясен сюжет, персонажи или смисъл, а е по-скоро емоционално, интуитивно и стриктно субективно преживяване. 



     “Творчеството на Мая Дерен обикновено се счита за съвременна отправна точка за киното като личностно изразяване. Тя създава Meshes of the Afternoon през 1943 г. и, с изключение на използването на основните инструменти на киното, то има малка прилика с филмите, правени от масовата индустрия. Дерен развива свой собствен филмов език, който отразява предвоенните европейски експерименти и ранния съветски авангард. „Meshes“ е първият „транс филм“, в който самотен герой се скита през поредица от съноподобни епизоди, представляващи вътрешно психологическо пътешествие.”

Марк Вебер, Hollywood: The avant-garde years, 2003, The Guardian



     Най-близкото до обективен разказ във филма показва жена, която се прибира у дома и заспива на фотьойл. Такива кратки моменти от филма са представени по осезаемо нестандартен начин - с криви (dutch angle) кадри, нелинеарен монтаж и силна игра на сенки, но сюжетът се движи напред спазвайки правилата на реалността. Оттам нататък, обаче, филмът се потапя в далеч по-краен формалистичен експеримент, който смислово най-ясно може да бъде обвързан с представяне на полусънно състояние. Пространството остава същото, но правилата на реалността се променят.

     Неназованият протагонист (изигран от самата Дерен) трудно навигира из дома си, докато става свидетел на редица нейни двойници, качулата фигура с огледало вместо лице, и самата себе си, спяща на фотьойла. В някои случаи се движи из стаите с лекота, сякаш плава през тях, в други - видно се бори със самите закони на физиката, докато се лашка напред назад привидно повлияна от силата на самата камера и страничните ѝ панорами. В един момент дори се телепортира из коридора. (представено чрез прости, но ефектни джъмп-кътове) Повторението на предмети като цветя, нож, ключ, изгражда своеобразен монтажен ритъм, който съответно придава на привидно случайните събития и изображения някакъв вид структура и ориентир в непознатата реалност на филма.

     “Транс” състоянието на филма продължава и се засилва, докато протагонистът не се събужда от присъствието на мъжка фигура в стаята. За момент, сякаш се връщаме към нещо наподобяващо обективен наратив. Формалистичните странности на филма продължават, но проследяваме ясни и “нормални” действия. Съпруг и съпруга ходят из дома си. Повтарящите се предмети от по-рано са на логичните си места - ножът е до хляба, не в ръката на протагониста. С известно чувство на безпокойство, двойката ляга в леглото си.



     И с едно буквално мигане на протагониста, ножът отново е в ръката ѝ. Тя го хвърля (не пробожда, както обичайно се прави с нож) в лицето на мъжката фигура и това по най-буквалния възможен визуален начин счупва кадъра като стъкло. Оттам филмът продължава да работи със собствената си вътрешна логика до самия край. Сънят не приключва и зрителят не получава ясен отговор за нито един от много въпроси, които филмът поражда. 

     Разбира се, има широко поле за смислова интерпретация, но смятам че най-удовлетворяващото гледане на този филм, както и на авангардното кино като цяло, идва с отдръпване от първичното желание за смисъл и дори за какъвто и да е вид сюжет. Когато двете качества, които придават идентичността на киното като изкуство - изображенията и монтажът, са толкова силни, вълнуващи и експериментални, зрителят може спокойно да се отпусне и просто да усеща картинките на екрана. Има огромна стойност в това. 





П.П.

Предоставената в платформата версия на филма не включва музикален съпровод, точно както е бил гледан през 1943-та година, но онлайн има разнообразни версии на филма с всичко от оркестрална музика до минималистки дрон като саундтрак.  (Препоръчвам по-скоро второто)