Филмът „Минутите след това“ от 2007-а година със сценарист Николай Тодоров, по разказа „Смъртта на часовникаря“ на Мария Станкова представя една сива селска история-уж обикновена, но не съвсем. Гласът зад кадър, който разкавза цялата история във филма е гласът на главния герой. Самотният часовникар с прокъсаната яка на ризата. Началото на този бавен филм започва с часовниково отброяване, което върви като фон почти през цялата лента. Театралният, монотонен разказ увлича с историята за времето. Диалози липсват, както почти няма и герои. Но това само подсилва усещането за вечно нестигащото време, за секундите, които отлитат, както гълъбите отлитат в началото на филма. Сивото и облачно време, както и гъстите мъгли, които се извиват над селото създават настроение за Безвремие, за статичност и нищо неслучване, а героят не спира да разказва своята увлекателна история за скоростта, с която времето върви, като бърз влак, на който качи ли се човек, то неизбежно слиза от него накрая на селото, където всичко потъва в постоянен мрак. Непрекъснатата носталгия по миналото, погледът назад към времето е толкова необходим на героя, за да продължава напред и да навива всеки ден часовника в кулата, че историята за създателя на самата часовникова кула и неговото австрийско семейство, звучи интересна, някак топла и усмихваща. Оставя усещането, че в това почти облезлюдено сега село, някога е имало хора, гряло е слънцето и мъглата е била високо в планината... Докато сега, след толкова време населението присъства отново в своето родно село, но на некролозите, които се появяват почти през целия филм.



Сънят на героя, представя история, която звучи по доста метафоричен и дори пророчески начин. В него той е с крила на раменете си, а конят, който ще язди му подсказва, че трябва да прескочат влаковата бариера и да преминат от другата страна. Там където може би всичко ще започне отначало, там, където времето може би няма значение или изобщо няма време...



Крилете са може би на гълъб, не Ангелски, защото във филма три пъти се вижда ято гълъби, които ходят по земята и малко след това отлитат стреснати от нещо. Същото е и с хората, които имат свое определено време на земята и след това отлитат в другото време. Гълъбите живеят на ята, но въпреки това са винаги по двойки и когато един от двойката умре, останалият гълъб се самоубива, той повече не влиза в двойка с друг гълъб. Проблемът при главният герой е, не това, че е сам, когато умира, а че няма кой да обърне яката на ризата му. Навярно съпругата му е починала, а той не е избрал съдбата на самотния гълъб и е оставил времето да реши, кога да спре и за него.



„Минутите след това“ е монотонен, но не тъжен филм. Представя действителност, която всеки жив човек усеща и изпитва. Една естесвена сивота, която рано или късно води до края на селото и до снимка на дървена порта с начална и крайна дати, под нея! Остава отворен въпросът- ...А, минутите след това...?