Огледално докосване е психологически трилър с централна концепция, вдъхновена от феномена на текстилната синестезията. Не мога да коментирам дали истинският феномен е представен достоверно, но това няма и значение. Важното е, че тази идея дава възможност на филма да предаде осезаемо чувство за допир, постигнато чрез добре кадрирани, драматично осветени и текстурирани близки планове на физическо докосване. По този начин се изгражда интимност между зрителя и централния персонаж, допълнително засилена от моменти на субективност, които ефективно използват нелинеарен монтаж и скоростен интъркътинг. 



          Този аудиовизуален стил, обаче, носи риск от това да притъпи предвиденото емоционално въздействие, ако не е използван пестеливо. Близък план на видимо разтърсеното изражение на вече силно изразителното лице на Леонид Йовчев, няма нужда от разклащане на камерата и звукови ефекти, които допълнително да подсилят желания ефект. Точно обратното, при прекаляване с тези средства, потенциалното емоционално въздействие се стеснява. Зрителят вижда и дори да няма речника да го артикулира, усеща че бива насилствено воден към това да чувства нещо определено. Особено когато базовите качества на киноезика са достатъчно силни, както са тук, няма нужда от тези екстри. 



          Някои от кинематографичните качества на Огледално докосване наистина са за пример. В една от първите си сцени, филмът ни представя комплексен кадър, съставен от няколко отделни плана по невероятно елегантен начин. Камерата започва насочена нагоре към младата танцьорка, Диа (Славена Зайкова), която слиза надолу по мрачно и контрастно осветено стълбище. Камерата я проследява с деликатна панорама и наклон надолу, които приключват на добре композиран кадър към външното пространство на блока, видимо през отворена врата и прозорец с решетки. Диа запълва празното пространство на вратата и в точния момент, Виктор (Леонид Йовчев) запълва пространството на прозореца. Получава се добре балансиран и композиран two shot, който неусетно пренася зрителя към следващата сцена. Страхотен пример за класическа, невидима режисура - нещо истински рядко в съвременното кино, не само в България.



          Филмът не достига тези висоти отново, но с изключение на няколкото ненужни моменти на снимане от ръка, режисурата и кинематографията са на високо ниво, особено за режисьорски дебют. Текстът, в сравнение, леко бледнее. Концепцията е интригуваща, динамиката на главните персонажи е изградена ефикасно, макар и разчитаща най-вече на експозиционен диалог. Филмът, обаче, не оставя поле за развитие на тази динамика. Сякаш няколко сцени от разказа са прескочени, Виктор внезапно се превръща от деликатен, макар и малко особен мъж, в психопат, който отвлича и измъчва Деа. Сетивното му удовлетворение от това действие също не е предадено достатъчно ярко, че да служи за ефективен финал на филма. 



          Въпреки тези проблеми, текстът работи, за да придвижи филма до нужните сюжетни ритми, където кинематографичните му качества могат да изпъкнат. Те категорично заслужават времето и вниманието на зрителя, особено на този, който копнее за българско жанрово кино.