Загадката зад тънката мимика на „веселата жена“ е предмет на безкрайни диспути. Времето ще покаже дали някога ще бъде даден окончателен, исторически отговор на тайната, пазеща в себе си философията на една усмивка. Смятам обаче, че именно тази дълго търсена философия е пред очите ни, но в друг смисъл – извън фактологичния. Там, където човек не може да даде отговор, опитът е показал, че често се крие нещо универсално, особено по своята природа, дори метафизично – и то обикновено е на сантиметри от носа ни.



       Иносказателната кинематографична творба, която Веселка Кунчева създава, олицетворява своеобразен прочит на тайната зад усмивката на Джокондата, като митологизира нейния образ по свой начин и ни предлага именно такъв нефактологичен, а одушевен поглед към загадъчната усмивка. Най-любопитното е, че образът ѝ остава именно такъв, какъвто го познаваме – забулен и невидим отвъд единствения запечатан във времето миг от нейното съществуване.



       Би било некоректно този късометражен филм да бъде гледан без представата за неговия метафоричен смисъл, което ни навежда на мисълта, че зад всеки образ, мизансценно решение и кадриране, се крие нещо повече. Навярно е така, защото сюжетната линия на пръв поглед е съвсем семпла и става ясна още в анотацията на творбата. Мърморещ мъж язди магаре по прашен път, а след него жена носи купа сено. Не се вижда краят на пътя им, а той е нелек – особено за жената. Тя се превива под тежестта на своя товар, за разлика от мъжа, който привидно такъв няма.

Неуспорима е несправедливостта в общата картина на събитията – някакъв сизифов труд, битов, почти робски, и то наставляван от фигура, на която можем да препишем какви ли не антагонистични епитети, произхождайки от представите ни за съжителството между жена и мъж. Но ако трябва да бъда напълно честна, далеч не смятам, че образите на мъжа и жената имат нещо общо. Напротив – между тях лежи цяла пропаст. Що се отнася до съжителството – такова би било невъзможно.



       Произхождайки от вечната символика на пътя като стечение на човешкия живот, заедно с неговите перипетии, може да се изведе заключението, че образът на мъжа не е човешки. Върху неговите плещи не лежат теглила, каквито всеки смъртен носи по време на своя житейски път. Той определя делата за утрешния ден и има достатъчно всеобхватен мироглед, за да раздава справедливо заслуженото на всекиго. Макар и нелицеприятен, мъжът не е зъл по своята натура – той е способен на благороден акт от чиста добронамереност. Невъзможно е да бъде намерено нещо неморално в хвърлянето на трохи за трудолюбивите мравки – те безспорно го заслужават. И все пак, щеше да бъде чудесно, ако трудолюбивата жена също получаваше някой залък или поне капка вода за свършената работа. Но уви – не е така. Трудно ми е да не сравня отношението на зрителя към образа на мъжа с отношението на човека към своята собствена съдба. И в двата случая мъчно може да бъде разбрана справедливостта зад действащите сили.

       Съвсем явен е притчовият характер на събитията в късометражния филм. В него са олицетворени самият живот, съдбата и човекът между тях. Дотук битието е осеяно с непоносима жестокост,  на пръв поглед. Едва когато човек спре за миг, отдъхне и се взре в иначе забулената красота на съществуването, едва тогава намира насладата в привидно неразбрания свят.



       Мнозина психолози днес смятат, че зад мимиката на Мона Лиза се крие меланхолия, примесена с радост и илюзия, която ни позволява да проектираме своите собствени чувства върху нейното лице. Аз бих го нарекла екзистенциална амбивалентност, в която естествено съжителстват тъмните и светлите чувства, неразделни по своята природа от съзнанието. Какъвто и да е бил нейният живот, ренесансовата жена навярно сама е изпитала двойнствеността между безкрайно красивия и същевременно жесток живот – така, както всички ние според своите собствени представи. Разбира се, красивото е в самите нас – в онези, на които е дадено божественото умение съзнателно да съществуват.



       В опитът си да пресъздаде универсалността в един почти митологизиран, културен символ, късометражният филм „Мона Лиза“ може да бъде наречен майсторски.