Жената притежава тайнствена връзка с природата. Тя дава и съхранява живота, носи в себе си сила, стихийност и спокойствие. В българския фолклор, жената има особена роля. Тя може пряко да установи контакт с природното и отвъдното чрез тайнствени ритуали. Способността ѝ да създава я превръща посредник между световете. Дълги години, тя води мистичен начин на живот, като изпълнява обичаи и следва ритуалния ред, определен от естествените закони. Макар и преходът към модерността да нарушава връзката между човека и фолклорната традиция, загадъчната сила на жената все още намира мястото си в съвременната култура.



В третия си игрален филм режисьорът и сценарист Камелия Петрова отправя погледа си към тези сякаш забравени поверия и традиции, като търси връзката на днешната жена с тях. Историята ни отвежда от столицата София в опустяващо село, където тези вярвания, никога не са губили своето значение. 



Яна и мъжът ѝ Алекс се местят на село при неговата баба Ана. След няколко неуспешни опита да имат дете, двамата търсят бягство от разочарованието и скръбта си. Освен красота и чист въздух, там Яна се среща и с мистичен свят, с който първоначално не се чувства никак свързана. След няколко месеца обаче, тя открива утеха и сила в него.



Духовната трансформация на Яна започва с провокативните приказки на съседката баба Мича за отмъстителните караконджули ‒ въплъщението на вината, която преследва младата жена. В течение на месеците прекарани на село, тя преживява близки срещи с мистичното в сънищата си. Първоначално страшен и потискащ, контактът ѝ с другия свят, се оказва единственият начин да преодолее вътрешната си тъмнина. Жените на селото са другия ключов фактор за нейната промяна. През връзката си с баба Ана и баба Мича, Яна успява да намери пътя към своята вътрешна сила. Споделяйки своите истории и несполуки, те ѝ помагат да приеме, че болката, загубата и непредвидимостта са неизбежна част от живота и майчинството. След цялото време, което прекарва в бягство и укриване от страха, Яна за пръв път се осмелява да го погледне право в очите. Една от най-въздействащите и красиви сцени във филма е тази на последния сън на Яна. Образът на лодката ‒ символ на прехода, илюстрира нейната вътрешна промяна и готовността ѝ да се пусне по непредсказуемото течение на живота.



Мистичната роля на природата и фолклора в метаморфозата на Яна е подчертана от естествената визия на филма. Операторът Кирил Проданов и художникът Ивелина Минева изграждат един непринуден свят.  Дворът на баба Ана е зелен, кипи от живот. Както Яна сама казва ‒ „всичко живо по двора има бебета“. Градината е пълна с плод, кухнята е приветлива и светла. Къщата е скромна, но подредена и чиста. Фокусът е върху Яна и нейната задълбочаваща се връзка с природата и вътрешния ѝ свят. Под клоните на дървета и звуците на птиците и вятъра, тя наистина може да започне да преосмисля страховете си. Кадрите са топли и меки. Преобладават жълтото и зеленото, които придават усещане за уют и спокойствие. Представянето на ежедневието в най-чистия му вид както визуално, така и звуково, помага на зрителя да се доближи възможно най-много до историята на младата жена. 



Историята на Яна е тиха, интимна и искрена. Екипът е успял да придаде това деликатно усещане на проекта. Актрисата Лора Декова разработва първоначалния сценарий след което го развива и изменя с Камелия. Двете обсъждат и преработват идеята, в търсене на всички онези женски неща, които трябва да бъдат разказни. Те са свързани една с друга и с проекта не само покрай желанието си да заснемат един наистина красив и нежен филм, но и заради факта, че самите те са майки. В интервю с Цветана Бонева за „Лицата на града“ Камелия споделя, че преди и след раждането на децата ѝ тя е напълно различен човек, залогът вече е друг. Тази метаморфоза е колкото страшна, толкова и неизбежна за всяка жена, която иска да бъде майка. Срамът и предразсъдъците, които я преследват, правят разговорите по тази тема още по-трудни, но не и невъзможни. „Майката на Роза“ поставя начало на тази дискусия и може да бъде подкрепа за младите жени, изгубили временно пътя си. Колкото по-близка е една история до създателите си, толкова по-искрена се усеща тя на екрана. Филмът на Камелия Петрова е поредно доказателство за този феномен.



„Майката на Роза“ е успокоение и обещание, че борбата си заслужава, макар и пътят никога да не е лесен.