Роман Бобылев и Джоузеф Ал-Ахмад ни разказват една история, която навлиза много умело в тънкостите на криминалния жанр. Ко-продукция между България и Русия, „Мотиви“ е филм, който се гледа с цигара и тежко уиски. Откриване с лъскав и педантично чист автомобил, стилно облечен бизнесмен в сумрака, пистолет, напомнят за откриването на екшън класиката „Транспортер“. Да не забравяме, че именно този филм изстреля Джейсън Стейтъм в лига А, така че прощаваме тази прилика. Откриването на „Мотиви“ е блестящо и успешно полага заготовките, от които в последствие ще се изгради съспенс. Стабилен съспенс, защото както ще разберете по-нататък историята се заплита и в нея ще летят куршуми. Запомнете имената, с който започва това ревю – киното, което тези момчета създават, тепърва ще изгрява.

Продължавам нататък с естетиката. Атмосферата в този филм е изградена убедително и открива отношение към всеки детайл. Семплия, но богат начин на живот си личи, както и си личи колко некомфортно се чувстват децата в него. Колкото повече наблюдаваме обстановката, толкова повече забелязваме колко е неуютна за тях и същевременно уютна за приятелите конкуренти Виктор и Алексей. Това може да се разгледа като първия план на изграждане на образите. А героите в този филм определено са интересни. Всеки носи своя история, всеки си тежи на мястото, у всеки тупти сърце, което насъбира емоции, с които трябва да се справя. И както виждаме могат да избият неочаквано в много неприятни форми.

Структурата на историята върви по образец, както и всеки голям блокбъстър от Холивуд впрочем. До момента, в който Антон прави самопризнание, наклонът на историята убедително ни подсказва, че убийството има общо с конкурента Виктор, следвайки логиката на неговият мотив да „поръча“ Алексей.

Любопитно е да се наблюдава комуникацията между двама приятели, конкуриращи се в медицинския бизнес. Очевидно са отношения, които стъпват на амбивалентна основа – от една страна познанството им, което създава чувство за близост – от друга безмилостните интереси, пред които нищо друго няма значение. Сложен терен за сценаристите, изискващ прецизна режисура с много силен усет към човека. Безскрупулността, която проявява Алексей е присъща за тесен кръг от хора, до които малцина имат достъп и за тях само чуваме и си ги представяме, това не са ежедневни образи, които срещаме на улицата. Това са трудни образи, в които езика на тялото, поведението, погледите, жестовете, малките детайли в облеклото и др. – много елементи, всеки от които говори нещо, той не е там без причина.  

Е, дори структурата да следва доказания модел на възход на напрежението в няколко такта и „голям обрат“, си личи, че Джоузеф /режисьор и сценарист/ доразвива свой стил и извежда филмът по собствена пътека, която и ще остави следа у паметта на зрителя. „Мотиви“ със самото си заглавие ни подсказва една почти философска основа, която е заложена в сложната ситуация, в която изпадат героите.

Правният въпрос, който възниква е стар и успява да провокира моралния компас на зрителя. Две парадигми, с които сме се научили да боравим и да разбираме света около нас – едната на доброто и лошото и другата на правилното и неправилното изведнъж се оказва, че не са в синхрон и са недостатъчни за морално-емоционалното изпитание, пред което са изправени, забележете – следователите. Те също са герои в тази история и е трудно да се каже, че са второстепенни. Това, което те трябва да вземат като решение е ужасно за всеки здравомислещ човек. Отгоре на всичкото в основата стои една лъжа. А зад тази лъжа се оказва, че се крият и други лъжи. Както винаги в живота рано или късно се стига до истината, въпросът е през колко болка и смърт ще трябва да се премине, за да се достигне до нея.

Напомня също колко е крехко благоденствието и колко малко е необходимо на човек да превърти и да му се размие преценката между истина и лъжа. Колкото повече разсъждавам върху „Мотиви“ толкова повече причини откривам да го гледам повторно. Ситуацията може да изглежда относително праволинейна, а обратът с привкус на сапун, но всъщност е филм на високо ниво, който заслужава специално внимание и преплита доста смислени въпроси в себе си:

Колко бързо бихме повярвали на най-близките си?

Колко далеч бихме стигнали за тях?

За нас като зрители колко е лесно да повярваме в това, което ни изглежда очевидно и да отсъдим?