Ледът се топи и размеква почвата под краката ни, превръщайки я в лепкава и нестабилна кал. Глобално затопляне, замърсяване на океаните, жеги, липса на питейна вода и изчерпване на природните ресурси. Извън бетонената илюзия на развитите градове, светът затъва все повече и повече, а най-големите губещи сме именно ние хората. Планетата ще оцелее, най-вероятно и природата в лицето на растения и животни, но нашата илюзия е на път да се сгромоляса окончателно. На този апокалиптичен фон големите световни правителства и лидери продължават безсмислените си и кървави конфликти за още и още власт. Какво следва?



       Късометражният филм „Кал“ на режисьора Бисер Джонев сякаш препраща към подобна мрачна атмосфера с една киноалегория. Двама костюмирани мъже се срещат на планинска поляна, където всичко е мокро от топящите се снегове, хвърлят вратовръзките и боят започва без каквито и да било обяснения, непровокиран от нищо, чиста агресия. Теренът постепенно ги поглъща. Дали може да има победители в подобна схватка? Отговорът разбира се, е парадоксален. Тук може да има само губещи. Парадоксът на всяка една война. Може би има повече и по-малко губещи, но все пак губещи. Всички ние. Дори онези, които се смятат за привилегировани. Както историята е доказала, статуквото може много бързо да се преобърне. Още повече, когато става въпрос за планетата, която е единствен наш дом в космическия безкрай, то личните измерения губят всякакво основание.



       „Кал“ прави силно визуално впечатление. Изпипана продукция. Кадрите на оператора Симеон Кермекчиев внушават динамика и пресъздават безумния екшън на един бой без кауза, на една смърт, заради самата смърт. Присъствието на двамата актьори – Юлиан Петров и Кирил Недков – реалистично ни въвлича в безмълвния и противен на всякакъв разум антагонизъм, защото това е една история, в която имаме двама антагонисти, макар и накрая да изглежда, че единият е решил да се оттегли. По-скоро оставаме с впечатлението, че изчаква удобен момент да нападне отново.



       Ако разглеждаме двамата мъже като метонимия на глобалните супер сили, то сюжетът започва да напомня на прочутата теза в произведението „Левиатан“ на английския философ Томас Хобс, която гласи, че в своето колективно поведение държавата регресира до нивото на първобитен звяр. Именно тук, като че ли филмът се проваля да ни доведе до подобни асоциации. Като изключим костюмите, нищо не навежда на мисълта, че това са двама политици например, или двама бизнесмени, със същата сила може да са двама души били на сватба и „дуелиращи“ се за сърцето на някоя жена. Също така нищо не ни навежда на мисълта, че калта е символ на затъващия политически ред или влошаващата се природна обстановка. Тоест, нямаме индикация за нещо надиндивидуално, отвъд яростта, в която изпадат двамата, нито пък нещо ги отличава един от друг, така че да ги причислим към два враждуващи лагера например.



       В този ред на мисли филмът работи много добре на плоскостта на абстракцията и експерименталното, но може би не толкова в своето послание отвъд това. Във всеки случай „Кал“ е любопитен филм, който въздейства с бруталността си и бих казал за съжаление, буди множество аналогии с човешкото поведение в реалността, независимо дали си говорим за враждуващи общества или бой между съседи.