Вдъхновението е едно от най-мистериозните проявления на човешката душевност. Има дни, в които дори най-баналните и ежедневни дейности провокират желание, смисъл и готовност за творчество и такива, в които сякаш сме неспособни и изпразнени от всякаква възможност за артистично изразяване. Формула за намирането на музата досега не е открита и изглежда сякаш такава не съществува, а липсата на муза е също толкова мъчителна, колкото загубата на близък или несподелената любов. Филмът „Муза“ на режисьора и сценарист Свилен Славов ни въвлича в нерадостното състояние на артиста, тръгнал по дирите на изгубената инспирация.



Сюжетът се завърта около един неуверен залязващ музикант (Димитър Маринов), който e озарен от стара мелодия, но не може да си я спомни в пълнота. Мелодия, която знае от дете, но която не е свирил от години. Цигулката се съпротивлява на липсата на вдъхновение, а звуците, които излизат от нея не след дълго докарват съседа от долния етаж – разведен бивш военен (Китодар Тодоров) – до разярено състояние. Дали техният сблъсък ще породи нещо ново или ще възвърне търсеното вдъхновение е въпрос, който предстои да се реши.



Срещата е между двама самотни мъже. Единият е напуснат от творческата си инспирация, а другият от своята съпруга. Загубата е съотносима, защото между музата и жената, между изкуството и живота съществува пряка връзка. Загубата на желание, на воля, отпускането и затварянето в собствените ограничения са антиподи на жизнеността, смисъла и творчеството. В този ред на мисли и двамата са на прага на екзистенциалното поражение. Както казва музикантът от филма: „Музата е мистериозна дама, която се влюбва в артиста и след това го изоставя за някой друг“. Това добре описва ситуацията и на двамата. Но какво може да направи човек в подобен момент? Да се залови за миналото и да се надява то да се актуализира наново или пък да погледне напред, да потърси нов път, който го вдъхновява, макар и да е забравил как и къде да го намери. Никой избор обаче не гарантира успех. 



Изглежда, че умението на артиста е дейност като всяка друга, която изисква множество работа и повторения, докато не се усвои и усъвършенства. И това е именно така. Изучаването на дадено изкуство е свързано с години неуморен труд. По този начин артистът постига нужното ниво на познание и техника, за да може да изрази своите идеи било то в киното, литературата или музиката. За разлика обаче от чисто практичните занаяти, чийто материали и основания се намират във външния свят, то артистичните дейности и техните градивни частици се оправдават и коренят в дълбините на човешката душа, чийто ресурси често се добиват по неведоми пътища.



Липсата на муза е подобна на липсата на памет. Макар и човек да има спомен за това как преди е правил нещо, умението му, като че ли се е изпарило, като че никога не го е имало и всичко, което е сътворил до този момент прилича на някаква фалшификация, на отдавна сънуван сън. За разлика от химичната реакция, която се осъществява отново и отново стига да повториш същите компоненти и същите стъпки, вдъхновението не може да се повторя до безкрай. В един момент то просто се изхабява и колкото и да се опитваме да го привикваме с някоя заучена практика то не се синтезира. То е обект, който се изплъзва от инструментите на психологията и когнитивните науки. Показателна в този ред на мисли е сцената, в която бившият военен се опитва да разиграе една практика, която бащата на музиканта е прилагал върху него и която винаги преди е действала. Оказва се, че музата не се изкушава от вече изживяното, тя желае нещо неизпитвано, оригинално, което да я провокира, да й припомни усещането да е жива. Музата е жена, която копнее да се премени в нови дрехи, за да се почувства отново красива, но какво облекло би харесала тя този път и след като е приела нов облик, как бихме били сигурни, че това е тя?



И както често става, когато всичко изглежда изгубено, когато надеждата нещо да се промени вече е изоставена, човек добива смелост да изрази негодуванието си,  освобождава се от нуждата да търси и сякаш от нищото вдъхновението връхлита. Внезапна идея прорязва пространството по мистериозен начин, някакво събитие или решение или мисъл, които нямат нищо общо с търсеното, напомнят именно за него. Човек си дава сметка, че музата винаги си е била някъде там, до него, а той просто е гледал в различна посока, бил е объркан и е забравил, че тя просто е излязла за малко на разходка.