Ромите в България са дълга и донякъде болна тема, за която предпочитаме да не говорим много. Сънародници сме, съседи сме, но живеем като че ли на отделни планети. Ние не ходим по циганските квартали и гета, не се информираме какво става там, сещаме се за тях в общи линии когато изплува темата с правото на каруците да се движат в населени места. За ромските гета се носят митове и легенди така сякаш са страшни места, и в известен смисъл, са. Но и там живеят човешки същества, способни да чувстват, да мечтаят и да се развиват. Затова, когато си пуснахме „Моят цигански път“, притаихме дъх и гледахме внимателно. Очакванията ни се оправдаха.
Филмът на Вилма Карталска не само успява да изтегли тази тема от мрачното тресавище на проблемите на ромите, но и вдъхновява, при това на няколко нива едновременно.
Историята на Наталия Цекова може би не е уникална, но е толкова ярка и трудно откриваема в големия ежедневен поток, че си е баш уникална. Историята й е съвсем истинска, киноразказа върви по класическите канони на документалистиката, превеждайки ни през различни ситуации, с които на стъпки плавно да навлезем в света на Наталия. Да разглеждаме не само нея като личност, но и да разберем контекста на нейния път, как той се свързва с много други хора, и голямото значение на тази свързаност.
Филм, който не само следва хронологически разказ, но и улавя енергията на човека и успява да я предаде по разбираем за зрителя начин.
Именно улавянето на тази енергия придава дълбочина на филма, чрез която той вече навлиза в съзнанието ни и взаимодейства с нашите мисли, ценности, позиции по определени въпроси. И най-важното:
Предразсъдъците.
Започнах този текст извеждайки преднамерено типизирани представи, с които асоциираме ромите, за да сблъскам този навик на мисленето с ефекта на „Моята циганска мечта“. Успявайки да долови и предаде силната енергия на Наталия, филмът обезсилва точно тези клиширани представи, защото ни докосва успешно с автентична човешка душа. Както във всеки друг квартал, и в циганските гета си има спокойни и агресивни хора, работещи и лентяещи хора, умни и глупави хора.
Въпросът не е в расата, етноса или в жизнения стандарт, а в това дали човек иска да се развива и полага усилия за това.
Този извод не е откритие, а филмът естествено ни отвежда и до него. Всъщност, макар историята да може да се обобщи до простичката мечта на една жена, „Моята циганска мечта“ е многопластов, точно както и човешката душа, и затова не може да се каже, че това е филма за това или онова конкретно. Филмът по удивителен начин събира в себе си различни социални теми. Първата такава е за вярата и борбата за мечтите, давайки пример за успеха на Наталия, която е тръгнала буквално от нулата, но знаейки къде иска да стигне.
Втората тема е свързана с етноса, защото очевидно монетата има и друга страна и освен негативни истории, ромската общност произвежда и позитивни истории.
Просто трябва да ги разказваме!
Третата тема е за пътя на Наталия като жена в общество с особени нрави на предразсъдъци и сексизъм.
Четвъртата тема е свързана с узряването на личността и естествената (и смела) нужда да предаде опита си. Историята на Наталия не свършва с нейното индивидуално развитие, напротив тя се развива смело напред, връщайки се обратно в гетото, за да преподава на децата.
В „Моят цигански път“ има и още фини теми, които се засягат, но спирам дотук, филмът говори достатъчно сам за себе си, а този филм определено трябва да се слуша внимателно и да се предава нататък, за да продължаваме да се учим да ставаме по-добри хора.
споделете във
авторски текст на
Юлиян Спасов
автор Юлиян Спасов