Семпъл, но трогателен, "Моята истина" ни припомня колко различен може да бъде светът през очите на хлапетата. С деликатните си движения, със снишената камера, наблюдаваща света от нивото на децата, той се сприятелява веднага със зрителите. За разлика от обикновено, както е в повечето филми, в този бързо отвикваме от нуждата от конфликт, защото намираме нещо друго, по-дълбоко и като че ли позагубено:

Умението да се радваме на малките неща.

В този един ден, озвучаван постоянно от спора между родителите, се открояват две отделни линии. Макар на едно и също място и по едно и също време, те изглеждат като да са на отделни планети. Едната е на родителите, чиито лица не виждаме и гласове не спираме да чуваме. Другата е на детето, което почти не чуваме, но не спираме да виждаме. Това прави филма да изглежда по някакъв начин парадоксален. Позитивен и без резки конфликти, но и тъжен, защото дори когато щастието е пред очите на човек и припка около него, той може да се окаже затънал в неудовлетворености.

И ние, както всички герои във филма, чуваме едно и също. Но те живеят в тотално различни светове. Това, което ги събира в един общ е любовта.

В края на филма се оказва, че значение има само любовта. Този обикновен ден ще остане в съзнанието на родителите като някакъв необикновен филм. Ще е специален и дълго ще им напомня защо всъщност са заедно.

"Моята истина" е интимен поглед в живота на младо семейство, преминаващо през трудностите на живота по свой начин. Той може би не е най-добрият, но пък вътре в семейството има много любов, недвусмислено уловена от най-искрената камера - тази на детето, което не може да бъде излъгано.

Това е разказ за малките неща, които имат голямо значение за усещанията на едно дете. 

"Моята истина" е не само позитивен, той е и тъжно напомняне за важността да съхраняваме и развиваме отношенията си с близките, за ефектите от стреса и за това, че не ни е нужно много, за да покажем любовта, защото причини да не го правим винаги ще има. Въпрос на избор е.