Когато животът те спре за малко, има защо. Днес ще застанем пред червения светофар, за да разберем какво наистина се случва там. Филмът „На червено“ е един от най-награждаваните български късометражни филми. Знаем за поне 34 световни отличия, но може и да са повече. За неговия режисьор Тома Вашаров, това не е дебют в чистия смисъл на думата, но в широкия – си е. Това е първият филм, на който Тома е продуцент, сценарист, режисьор и композитор. Това е един много негов филм.

В една такава ситуация, която отвън не изглежда кой знае колко интересна, се оказва, че отвътре могат да се случат много неща и точно от това сценаристите Виктор Десов и Тома Вашаров са почерпили вдъхновение. Човешките истории, събрани в един стар автобус.

 

Още с първите си кадри „На червено“ започва да изгражда дълбочина на водещия ни герой. Прахосмукачка, миене, педантичност. Усеща се една изнервеност. Дали е свързано с падналата снимка, която шофьорът, блестящо изигран от Цветан Даскалов, старателно поставя обратно на таблото?

Да. Още в първите кадри без да подозираме, виждаме ключът към цялата фабула. Случващото се тече паралелно на три места, докато сме потопени в ставащото само в автобуса. Макар това, което виждаме с очите си, да е най-важно в този филм, най-значимото стана в Германия – там се случи онова, което върна мира на шофьора, а оттам и на останалите пътници.

Първи съществен момент – понякога нещата, които не виждаме влияят повече на живота ни, от нещата, които виждаме.

Втори съществен момент – забравеност. Всъщност, филмът отваря вратата не само към болезнената тема с емиграцията, но и към оставащото след нея – чувството за безполезност, прерастващо в чувство за изоставеност. Като че ли е по-лошо и от това да си забравен – тогава поне го знаеш и свикваш. А в тази междинна ситуация, в която семейството държи на теб, но е далеч от теб, защото не можеш да му предложиш задоволителен живот, в един момент пак си забравен. Ама не съвсем.

Трети съществен момент – „На червено“ е изтъкан от метафори и малки трикове, заложени в разкадровка, сценарий, герои. Красивите, но и индустриализирани пейзажи. Бабата с каручката, която първо бе изпреварена, а после тя изпревари автобуса. Уличните кучета. Позициите на героите. И като заговорихме за герои…

Е, освен ако, цялата история с раждането на бебето не е скалъпена от пенсионерката с цел привличане на внимание, но това всеки си преценява за себе си. По-интересното е, че в автобуса бяха симетрично представени три поколения – двама младежи, мъж и жена на средна възраст, и двама пенсионери. Интересно е също, че най-отпред бяха най-старите, в средата по-младите, а най-младите зад всички останали.

За съжаление, тази подредба съвпада донякъде и с кривата на активността. Присъствието на най-младите е най-пасивно. Те бяха едни тихи наблюдатели, потънали в техен си свят, който се свърза с действителността, едва когато тя се превърна в панаир. Златният панаир, който младежите щяха да заснемат, и с него най-сетне да почувстват значимост със своите 15 минути слава в социалните мрежи.

Самото спиране на автобуса, като че ли е символ. Именно спирането ни извади от унасящото бръмчене на двигателя и постави редица въпроси. Ако не беше спрял, какво щеше всъщност да се случи? Щеше ли някой да забележи изобщо болката? Щеше ли някой да чуе мълчанието? Не.

Това спиране обаче свърза поколенията. Без този „проблем“, препречил им пътя, всички в автобуса щяха да останат анонимни, всеки бързащ по пътя си. Именно спирането ги изкара от комфортната зона и ги постави на една равнина, в която неизбежно ще им се наложи да взаимодействат.

Което обаче намирам за гениално е, че до края на филма, шофьорът остана принципен. Той не си наруши принципите, а направи трезво изключение. Нито пътниците, нито идиотското поведение на полицаите успяха да го накарат да направи това изключение. Любовта го накара.

Шофьорът е същински титан в „На червено“. Непредвидим герой с многопластов душевен свят, който си тежи на мястото и до голяма степен олицетворява противоречието, в което всички ние живеем. Сякаш много точно хваща едно чувство –

Краят на филма е блестящ. Макар да не е съвсем ясно какво накара уж заложниците да се разсмеят няколко минути по-късно и задружно да седнат да се черпят с плодове, този край не е просто щастлив край, а един трибют към Човечността. Усмивката, споделянето, сближаването, видяни през очите на Бог. Ако последното ви звучи прекалено, то забележете, че в целия филм имаше една единствена гледна точка, показваща отгоре този кратък момент на споделено щастие. В киното, тази гледна точка на камерата се нарича „god view”.