Едноминутният формат в късометражното кино е истинско предизвикателство за режисьорите. Как се разказва история за една минута? Макар и да изглежда невъзможно, то има много добри примери за подобни минималистични визуални разкази. Силата на този тип микро-филми е в това да ни въведе в дадена ситуация по такъв начин, че да останем с впечатлението, че поне отчасти сме се запознали с персонажите, а въображението ни само започва да изгражда конфликта и картинката около него.



          Филмът „Не“ на режисьорския тандем Паолина Димитрова и Георги Власев успява в това отношение. Ние като зрители имаме шейсет секунден досег със света на героинята, но въпреки това надникваме в преломен момент от нейния живот, който ни позволява да направим заключения за нейния характер, за взаимоотношенията с партньора ѝ, буди нашата емпатия, и в крайна сметка ни оставя в ступор да се чудим какъв ще е резултатът от нейното импулсивно действие.



         Сюжетът се събира в две изречения. Една жена шофира, мъжът ѝ се обажда по телефона, тя му задава въпрос, и той отговаря без да подозира до какви последствия ще доведе неговата шега. В това повече от кратко действие, обаче, ние успяваме да разберем немалко за техния характер, връзка и етап, в който се намират.



         Посланието на филма работи добре. Всичко е предадено само в три-четири ракурса на камерата и два-три детайла. Виждаме как животът на една жена току-що се е променил завинаги и това мотивира действията ѝ. Ние хората сме емоционални, импулсивни и в това отношение крехки и раними същества. Никога не можем да сме сигурни в какво състояние се намира отсрещният, затова следва да сме внимателни едни с други. Една дума е способна да обърне живота на човек в рамките на по-малко от минута.