Съвместното творчество на Димитър Димитров и Дилян Еленков се разгръща като ансамбъл от графични съновидения, които се прожектират на вътрешния екран на колективното несъзнавано. Общите им филми могат да се определят като сюрреалистични, екзистенциални, поетични или по-общо философски. Всичко това би било недостатъчно. Точно така, както думите са недостатъчни, за да опишат напълно една картина, или обратното. В някои от тях има сюжетна линия, в други не точно, но въпреки това винаги се прокрадва наратив. Историята на една емоция, мисъл, живот. Дълбоки, лични, откровени, нараняващи, монохромни, предизвикващи усмивка или сълза. Именно както действителността понякога е черно-бяла, колкото и разнообразни проявления да има, така и филмите на студио „Метаморфоза“ често са с черни фигури на бял фон или обратното. Тъмно и светло, топло и студено, тъга и радост, които се намират в двата края на безкрайността помежду им.  

 

„Записки на чудовището“ е монологът на един паднал ангел или на един въздигнал се демон. Разказът на дуалността. Гласът, който няма тяло, но е повече от осезаем. Инстинктът, който не може да се обясни, но ръководи животът ни. Мисълта, която се опитва да различи контури в тъмнината, но е привлечена от неясните очертания. Онази половина, за която не говорим, не искаме да слушаме и отбягваме, но тя е винаги там, постоянно налична, непрестанно самонапомняща се. Далечното безименно ехо на Санктпетербургското подземие. Оголеният аз, този, който вече не може да лъже, не може да изопачи усещанията си, не е способен да скрие   мисловния си поток от самия себе си. Онзи, който не съществува и никога не е съществувал, понеже винаги е бил вътре в човека, понеже не може да се прояви без него, но не може и да изчезне без да го заличи. Монологът, който всъщност е диалог. Разговор на човека с човешкото, с истината за човешкото, защото единственият достъп до универсалността е скрита в личното, в крайно субективното, в усещанията на чудовището.

 

Но кое е това чудовище? Чуждо присъствие, лошо влияние или възпитание, липса на морал, някаква форма на езичество? Дали въобще може да бъде локализирано някъде? Дали притежава тяло или пък е някаква форма на обща споделеност? Нещо като сянка, която се прехвърля от организъм на организъм и веднъж докоснала съзнанието, завинаги оставяща отпечатък. Нещо като самият живот. Животът, който представлява върховния парадокс, който тича и не докосва земята, който напада сам себе си, който се страхува от собствената си сила. Животът, който се самоосъзнава и така се среща лице в лице, както с ведростта на утрото, така и с мрачните видения на здрача. Животът, чието бойно поле са човешките чувства, а по време на война всичко е позволено. Животът, който танцува върху собствения си гроб и прави любов със смъртта си. Животът, който протича като извивките от пушекът на индийски клечици – витиеват и натрапчив.

 

Краткото визуално откровение на екипа Анимитер – Еленков е допълнено от музикалния аранжимент и гласа на Константин Кучев, чиято цитра пренася зрителя в отвъдната омара на  източно безвремие. И действително, филмът не е нов, от 2015 година е, но все така актуален. И няма как да не бъде. Всеки, който някога се е потопявал в двойнствеността на своите разочарования и радости, на своите тревоги и наслади, на своите съмнения и убеждения, всеки е бил чудовището. И всеки, който бяга от пастта му, се натъква именно на него. Защото чудовището не съществува и не може да бъде премахнато, по-скоро може да се приеме и опитоми или поне така четем в личните му записки.