Страхуваме се да бъдем част от нещо. Зависимостите ни плашат. Струва ни се, че връзките с други хора застрашават свободата ни. Стремим се да бъдем независими, самодостатъчни, оригинални. Затова имаме нужда понякога да изговорим свободата си, да я видим възможна, да я обявим за достъпна. Нуждаем се от това, за да укротим страховете си, да заглушим уязвимостта си, да банализираме нуждата си. Да маскираме необходимостта си от другия, от човека, който най-добре ни познава, чийто поглед и присъствие инстинктивно търсим в тълпата, на чието рамо се облягаме.



Не си даваме сметка колко силно сме свързани. Във въртележката на ежедневието дори ни се струва, че вече нито се познаваме, нито се искаме. Сякаш дори преставаме да се виждаме един друг. Но сме всъщност като фентъзи герои, вързани със здраво стегната невидима магическа нишка и от опитите да се освободим боли. Навик? Привързаност? Нужда? Кой знае...



Филмът на Jacob Rovik успешно пресъздава противоречивата, променлива и неподдаваща се на дефиниции същност на всяка връзка. Двойката от филма е досущ като вас или като хора, които познавате. Главните герои демонстрират с лекота достоверна химия помежду си. Режисьорът споделя, че е избрал актьорите преди да е написал сценария и е създавал историята си, мислейки я с лицата и излъчването им - може би оттам идва това пълнозвучие и достоверност на филма. Атмосферата се допълва от второстепенните действащи лица и от музикалния фон (самият режисьор отрежда на музиката половината от заслугите при изграждането на всеки филм).



Nothing ever really ends е къс филм, който спокойно може да се мери с аршина на "голямото" кино - по изразни средства, сюжет, персонажи и всичко останало. И разказва историята си искрено и без патетика, в удачно избрани декори и добре премислени кадри.



И така, мразим се, обичайки се и се обичаме, мразейки се. И като двойка хамстери тичаме един до друг във въртележката на отношенията си. Бутаме се, пречим си, крещим си и се караме, раздалечаваме се и се сближаваме, събираме се и се разделяме. Но продължаваме да бягаме един до друг все пак заради онези мигове, в които ръцете ни се докосват и вкопчват една в друга - и това докосване удържа света ни цял и създава онова единствено убежище, от което всички ние се нуждаем. Наречете го както предпочитате - имената са без значение. Наречете го инстинкт. Наречете го нужда. Наречете го оцеляване. Наречете го любов. Добре, де, хайде, да го наречем любов.