Анимацията „Океания“ на режисьора и сценарист Стефан Войводов ни повежда в едно морско пътешествие, посветено на хвърчащите риби. Със семпъл и абстрактен рисунък филмът разказва за перипетиите на една риба, която търси своето място в огромните подводни пасажи от себеподобни, но е отхвърлена, а може би се отделя сама, тъй като е различна, водена от инстинкт или пък, прозряла нещо отвъд границите на общоприетото. В отчаянието си тя успява да намери своя път на най-неочакваното място – над повърхността на водата. Там обаче дебнат други заплахи. Историята, която е вдъхновена от романът „1984“ на Джордж Оруел, се превръща в алегория за нелеката, дори невъзможната борба на индивида да запази своята автентичност в един социум, който не толерира инакомислещите.



Между обществото, разглеждано като цялостен организъм или структура, и индивида съществуват много и твърде комплексни взаимоотношения. Нещо като частично неизказан договор, обвързващ отделния човек с различните по мащаб конгломерати от хора. Социална динамика, надхвърляща възможностите на личността и все пак, ако някога нещо се е променяло в обществен план, то би следвало да е започнало именно от индивида. Филма „Океания“ загатва подобни идеи в митарствата на хвърчащата риба. Веднъж излязла от основния пасаж, рибата не бива допусната обратно. Тя остава в Океания, но като изгнаник, в състояние на социална супер-позиция, риба и не-риба едновременно. Тя повече не може да намери място сред останалите риби и затова търси изход извън водата, защото някъде там съществува и друг непознат свят. За него напомнят само сенките на птиците и странните пречупвания на светлината по купола на водната повърхност. Видения за свят, който обещава свобода от черните дъна на океана. Рибата полита като птица. Но летящата риба не може да намери място и сред птиците. Риба-птица или птица-риба, хибрид, който е опасен с достъпа си и до двата свята, но сам и самотен, а следователно слаб. Може да се каже, че както една птица пролет не прави, така една риба пасаж, или в този случай – ято, не прави. В света на небесата дебнат други опасности и се съблюдават други правила.

 

Историята се развива в своеобразен визуален дуализъм, в противоборство между черно и бяло. В тъмнината остава комфортът на обществото, на споделените ограничения на не-свободата. Океания като метафора за анихилирането на индивидуализма и личността. На другия край на спектъра е светлината идваща отгоре, от небесата и териториите на птиците. Макар и пространството извън водата да се явява форма на свобода за летящите риби, то на свой ред носи своите ограничения. В този ред на мисли, Слънцето се явява единственият носител на цвят в историята, а така и единственият изход от мъчителния черно-бял дуализъм. Слънцето като на някаква различна истина, която остава недостъпна, изолирана от монохромните измерения на земния живот. 

 

Заглавието „Океания“ ни отпраща към фикционалната супер-държава от романа на Джордж Оруел „1984“. Във света от книгата съществуват само три огромни тоталитарни държави, които в голяма степен са си разпределили цялата територия на Земята и се намират в перманентен конфликт. Войната никога не свършва, но съюзите между силите непрестанно се променят. Въпреки това, никой не може да победи останалите и по-този начин се запазва една форма на негативен баланс. Затова ако някой се опита да избяга от родната си държава, отново попада в клопката на репресивния апарат. Няма място за инакомислие, или си с мнозинството, или си враг. Няма място за бунт, няма съмишленици, не съществува съпротива. По един алегоричен начин филмът „Океания“ отразява именно тази идея. Летящите риби не са нито птици, нито риби. Те нямат място нито във водата, нито във въздуха. Те са може би идеалистите сред водните обитатели. Нещо като напомняне, че няма невъзможни неща, че мечтата съществува, макар че перспективите идеалът да се осъществи клонят към нулата. Странната и парадоксална ситуация, в която изпада отделния човек (а защо не риба), дръзнал да възнегодува срещу обществените неправда и норми.



Разбира се, филмът може да се прочете и малко по-директно, по-буквално или натуралистично, като историята на една риба, която се отделя от останалите, защото инстинктът я влече към повърхността. Не намира мястото си сред другите риби понеже тя има криле и изпитва нужда да ги използва. Индивидуалността й полита, но така губи закрилата на пасажа. И все пак, посвещението на края на филма: „…посветено на летящите риби“ – като че ли насочва вниманието към „Хвърчащите хора“ на Валери Петров, към архетипите на мечтателя, на различния, на смелия и маргинала, към нуждата от тези образи и реверанса към тях, защото ако едно общество е останало без идеалисти и инакомислещи, то вече е загубило битката за достойнството и правата на отделния човек.