Октан. Дори само заглавието на филма е силно начало на самия филм. Филм, в който много хора можем да се огледаме и да изпитаме особеното вълнение на суровата истина, без да се смесва с отбранително чувство, което дебне непрекъснато да ни овладее и при най-малкото подозрение, че биваме съдени. Не, няма тука показалец, послания, диктат, Октан е просто дива, хипер наситена с динамика история за сънят на един човек.



Но кой сън? На кой човек? Той съвсем не е измислен, не става дума за някъде там измислен човек или човек на Луната. Впрочем, когато е кацал човек на Луната, този човек е бил бегло познат, той е бил още малък, относително свързан все още с останалите хора, относително заземен.



Но днес... Този човек е по-истински от всякъде. Той е тук сред нас. Той е в нас, и в мен, и в теб и във всеки млад човек, участващ в общия социален процес наречен цивилизация. В този процес се раждаме и умираме.  В неговите рамки мечтаем, ядем и обичаме. И мразим. И искаме. И рушим. И създаваме. И не знаем к'во искаме...



Работата е там, че днес същият този процес достигна невиждани мащаби, а това носи само по себе си предпоставки за допълнителни изменения, чийто резултати е много трудно да бъдат направлявани под тежестта на причиннно следствените ефекти на натрупване. Защото цивилизацията е процес, който се нуждае и от малко направляване.



Днес, човекът е неуправляем. Живеем по-робски отвсякога, обслужвайи мощната елитна класа на човечеството, в замяна на всичките удоволствия, който ускорения модерен живот предлага.



Но, ускорение на какво? На времето? На пространството? На смисъла? На Вселената? Възхитителното създание, превъзхождащо интелектуално повечето живот на Земята, не може да си удържи на страстите, поради което е готово да стигне до ада, само за да получи каквото иска...