Режисиран от Борис Десподов, “Одеон” е триминутен анимационен филм или, както аз го нарекох, поема, посветена на поема.

 

Първоначално се фокусирах върху рисунките, които намирам за очарователно красиви. Размерите и анатомията са реалистични, движенията - грациозни, a очертанията - ясни. Вниманието ми беше приковано от телата на двамата главни герои, докато те разгръщаха себе си пред зрителя. На празнотата на фона бавно и нежно изпъква жена. Давам си сметка за нейното присъствие посредством ласките на партньора ѝ. С всяка секунда протагонистите се отдават на танца си повече и повече с онази сладка монотонност, присъща на влюбените, издържали теста на времето; онези, които преоткриват партньора си всеки път, щом изследват тялото му. Аз самата участвах в грациозния им танц, докато двамата влюбени не намериха тайното си убежище под завивките. До този момент съзнанието ми вече е насочило внимание от рисунъка към думите на поема, която не познавам. Преплетени в преследване един след друг, мъжки и женски гласове оставят думите да паднат, както падат дъждовни капки в морето. Тези думи запалват искра у мен на секундата. Стиховете на поемата отекват в мислите ми, докато наблюдавам как героинята напуска своята ниша, разкривайки себе си отново, за да се облече. Въпросната поема - творба на Георги Господинов - също като филма се казва “Одеон”. Едва наскоро дойдох в България и досега не бях чувала за поемата. Грабнах попадналата ми възможност да задълбая в лириките на този късометражен филм и намерих превод. Междувременно мъжът и жената във филма са се облекли от глава до пети, с което ми напомнят, че за да се изправим лице в лице с живота, трябва да скрием телата си платнените доспехи на нашата почтеност и да оцветим лицата си с ярки бои, ако не и да носим правилната в точния момент. И въпреки това не са ли секундите, когато сме свалили маските, освободили сме се от доспехите, - онези секунди на паралелни безпомощност и буйност - единствените смислени секунди? Нима всичко останало при първа възможност не се изпарява  постепенно от умовете ни? Може би губим останалта част от времето си в практични, но стерилни дейности и мисли, които превръщат сърцата ни в студени места. Подобни действия възпрепятстват способността ни да осъзнаем, че времето лети и че не успяваме да му се насладим; те не биха изчезнали толкова грациозно, а напротив - ще си заминат, оставяйки зеещи дупки в спомените ни. Поемата прочетох няколко пъти - всеки един ме отнесе в абсолютно обаяние. Тогава реших да гледам анимацията още веднъж, вече запомнила строфите, изговаряйки ги заедно с протагонистите, потънала в размисли за всичко, което все още притежава умението да изчезне с грация, както цветето, както строфата, както красотата.