Пардон има характеристиките на филм, който няма да ми допадне, но не беше така. Той успява да разкаже сравнително дълга сюжетна история в малко екранно време, като забавя ритъма и съответно отделя достатъчно внимание на двата главни персонажа. Заснет е красиво. Кадърът през решетките, например, в който я успокояват, композицията сама по себе си кореспондира и надгражда действието в сцената. Актьорската игра, с изключение на бащата, беше достоверна. Повярвах на двете женски роли, когато те реагираха и се изслушваха една друга. Завалянето на думите и замреженият поглед на пияния баща, не ме разубедиха. Естетическият избор Роксан да сподели травмата за баща си, без актрисата да си отвори устата, беше много удачен и рядко срещан. Чрез него филмът комуникира мотивация и предистория на персонажа, не само чрез диалога, но и чрез картината, и то по различен начин. Ако тя го беше разказала или изиграла, че го разказва, тази история, щеше да е позната, с риск да бъде банална. Но това, тя да мълчи в този момент, бивайки срещано само веднъж във филма, подчертава и надгражда желанието, но неуспеха, на Роксан да сподели своята болка. Композицията на кадрите беше много преднамерена, и не документална или натурална, което е свежо за филми с тежки истории и човешка тематика. Тази визуална естетика и предимно статичната камера предпазиха филмът да бъде мелодраматичен. Потенциален проблем с такива човешки истории е, че в желанието на филма да представи ситуацията достоверно, естетиката му се превръща в нещо грозно, мизерно, окаяно и дори гротескно. Този филм избягва умишлено този подход като превежда зрителя през по-естетически подчертан поглед. Уважавам кино езика, който този филм използва за да разкаже много трагична история по оригинално естетически (авторски) начин. Историята сама по себе си не виждам защо трябва да бъде разказвана, освен ако това не се е случило на близък човек на автора и филма да действа като терапия и/или поклон пред паметта. Особено когато българските филми са наситени с натоварващи и безнадеждни истории, но и по принцип, подхождам към филми с подобна тематика скептично. Ако приемем, че един филм комуникира комбинация от ценностни възгледи и чувство за естетика на автора, то тези човешки и безнадеждни истории комуникират предимно мъка. И аз лично не обичам да гледам такива филми. Повечето истории са интересни за мен, когато има конфликт и е майсторлък човек да пресъздаде неименуемото чувства за разпад и тегоба, което всички имаме в даден момент, по фин и не натрапващ се начин. Този филм беше тегав. И съответно, не знам човек колко има опит и разбиране за дълбочината на такава трагедия, за да умело и достоверно го пресъздаде на екран. Но аз съм предубеден, като читателя на тази рецензия, най-вероятно. Споделям какво мисля. Разбира се филмите на Гаспар Ное и Ларс фон Триер „напомнят“ за разпада и тегобата много успешно, но те го правят също така много стилизирано. Което, както казах, работи в полза на този филм според мен. Историята бивайки любовна допринася за високата емоционалност на филма и разтърсващия му ефект. Лично според мен тези тип филми работят по-добре като дълги, тъй като публиката има много повече време да се привърже към персонажа и да усети нейната липса. Това важи по-малко за по-леки филми, в които апогеят сякаш е от по-малко значение, от колкото тона и атмосферата на филма.