Паркинг - реалното, ежедневно пространство за спиране, но също и метафора за житейската пауза, откъснат фрагмент от реалността на Ирина, героинята на неподражаемата Жорета Николова.



 Ирина е уловена в кратък епизод на своя живот - ден, сам по себе си еднакъв като всеки друг и различен, защото я изправя пред избор, легнал на плещите на съвестта ѝ от дълго време, пред среща, едновременно незначителна и разтърсваща. Паркинг представя един определно особен ден, побрал в себе си цялата тежест на ежедневието, но в края на който все пак остава време за няколко отронили се усмивки и невинно подарени целувки.



 В душата ѝ зее дълбока, кървяща рана, която повдига още по-болезнения въпрос: дали не съм станала безчувствена? И тук пред зрителя се изправя една Ирина – изтъкана от обич, нежност, самота, раздвоена между желанието си да бъде силна и уязвимостта ѝ пред препятствията, с които я сблъсква съдбата.  Дошъл е моментът, в който е нужна и раздяла, и катастрофа, но е нужна и воля, защото единствено тя води до лекуване и оздравяване на раните. Затова и срещата на паркинга, освен своеобразна кулминация на филма, е и в известен смиъсъл съдбоносна за Ирина.



Хичкок казва: Да те ударят не е толкова ужасно, ужасно е самото очакване.  Ударите в живота на Ирина идват един след друг и тя сякаш е свикнала да ги понася. Справяла се е някак досега, ще мине и този път – като леко ожулено коляно. Но, ето че съдбата иронично ѝ доказва, че понякога е нужно да паднеш, да признаеш слабостта си, за да събереш сили да се изправиш. Така в рамките на няколко разменени обвинения и обиди, извинения и оправдания, ударът, нанесен от смутения и някак ненатрапчиво комичен герой на Стефан Вълдобрев, пренарежда обърканите мисли, позволява ѝ да събере наново парченцата на пропукващата се под краката ѝ почва. Ярък лъч човещина пробива през циклично повтарящия се мрачен битовизъм и доказва, че това е просто един чаровен ден с неизбежните му там неприятности.



Ако трябва да затворим филма в рамките, които определението „жанр“ изисква, то бих му сложила етикет сантиментален, а не трагичен, защото е пропит с много силно осезаем емоционален заряд. Двигател на художествения наратив не е бедността – от визуална гледна точка не е поставен шаблонният акцент върху изтърканата и плачеща за смяна дограма. Не е за трудния живот и непосилната мъка на Ирина, която изнемогва пред капризите на болния си мъж и търси спасението във временните прегръдки на други мъже. Очертан в подобен сюжет, филмът би придобил твърде тривиална форма – нещо, което Ивайло Минов съвсем умишлено и с голямо майсторство отбягва. В този смисъл можем да кажем, че Паркинг се свързва със зрителя на сублиминално ниво – тоест кара ни да се замислим, да видим отвъд очевидното на пръв поглед. Всеки един от героите е изпълнен с топлота и желание за близост. В техните очи се чете и чувство за вина, но и една благородна смиреност, която им дава посока, припомня им колко е важно да продължиш напред, въпреки или именно заради изпитанията.

​

Затова и в края на филма не съдим героите, а напротив – прощаваме неволните залитания на Ирина, леката нервност и раздразнителност на мъжа ѝ. Прощаваме им, защото сме ги видели в тяхната слабост и сме ги заобичали въпреки и заради нея. Почувствали сме ги някак близки и не ни остава нищо друго, освен да се подчиним на командата на Ирина: Усмивка! и после дълго да се усмихваме пред екрана.