Как си тръгва любовта? Изнизва се тихичко и неусетно по домашни пантофи. Задушена от ежедневието. От думи и премълчавания. От действия и бездействия. От битки и от поражения. От разочарования. От предателства. От рани. От това, че се променяме. От това, че не можем да се променим. От неспособността да се разберем един друг. От трудността да разберем себе си.

Двойката от "Партньори" на Деймиън Ривера е все още заедно. Заедно, заради удобството, навика и сигурността - хубаво е да има кой да вдигне ципа на роклята ти, да ти подаде бутониерите...

Но дали е само това?

Простата история за житейския миш-маш, наречен любов е добре разказана (репликите на Деян Донков ми звучаха малко изкуствено, това леко ме подразни). Детайлите в поведението на героите ни разказват повече от думите - погледите, които хвърлят един към друг, мълчанието, нейният опит за разговор, раздразнените му отговори, звънящият телефон (който явно може да почака), решението му, че не си струва да си смени ризата, целувката на тръгване... Да, и двойният стандарт, желанието на мъжа да притежава и винаги непременно да има последната дума, даже ако трябва да я напише на огледалото. Декорът и камерата ми напомнят за  театрална сцена, сякаш филмът е част от дългата пиеса на един семеен живот. Празната стая, картината в края на филма, ни връщат в началото на историята на двойката и ни създават усещането за нещо, което си е отишло безвъзвратно. Пиесата продължава, но героите не са същите. Нали светът бил сцена, а ние... Знаем, лоши актьори...

И така, какво остава след любовта? Ако наистина я е имало, остава нейният отпечатък. Като при онези гипсови комплекти, с които искаш да запазиш във времето формата и големината на бебешки ръчички и крачета, ние носим отпечатъкът завинаги.  Той променя и набраздява повърхностите ни, остава си там, дори и ако не искаме. Дори ако безразличието и отчуждението се настанят между нас. Дори ако сме изморени от другия и мечтаем за ново начало. Дори ако си тръгнем. И дори и ако останем. Само като партньори. Партньори в оцеляването, в приемането на разочарованията, в изтърпяването на другите. Партньори в спомена за себе си - каквито сме били и повече никога няма да бъдем. Защото независимо от разочарованията, раните, отчуждението и всичко останало, натрупано между нас през времето, тъкмо този твой партньор е човекът, който те познава най-добре, който чете мислите ти, тревожи се за теб и който все още - все още, по дяволите! - може най-дълбоко да те нарани.