Пред нас се разгръща едно странно съчетание на 3D анимация, съставена от абстрактни, но също и съвсем битови форми, заснети кадри, микс между footage и анимация и колажи. Англичаните имат доста подходяща дума за случая – disturbing. Лична драма ни въвежда в един доста крив свят, който обезпокоява с аналогиите, които можем да направим с действителността.

Гротеска, изтерзани физиономии, мокра вестникарска хартия, найлонови торбички, или просто мизерия – с тези елементи вплетени в някаква флуидна фантазия, Ивелина Иванова, режисьор и художник на филма, смело обрисува една реалност, изпълваща зрителя с пластове от усещания, трудни за точна дефиниция. Обикновено творците се стремят да извлекат възможно най-красивите форми от определен субект, а в Лична драма виждаме не просто отсъствие на такъв стремеж, но безцеремонен бяг в тотално обратна посока. В този филм отсъства уклон да се придава някакъв определен вид на нещата, човекът не е идеализиран както обикновено в киното, напротив, оставен е в собствен ход, в който дяволите и грозотиите на човешката душа си излизат наяве без филтър.

Разбира се, всички намираме много причини да обичаме живота. С времето, с остаряването, причините може би намаляват, но все пак не живеем с фиксация върху негативните неща, и слава богу, иначе отдавна вече да сме го отписали този свят.

Трябва да признаем, че въпреки депресията около темите по безкрайната драма на човека, Лична драма като че ли почти успява да обърне махалото и рязко да предизвика несдържан смях. Премятайки поредното банално заглавие във вестника, и сещайки се дори само за името на филма Лична драма, трагедията започва да придобива комичен вид. Лична драма освен философско есе върху метафизиката на неловка среща между две цивилизации, може да се разгледа и като карикатура не просто на съвремието, а на българското съвремие.