Michael Noonan във Photo Booth подхваща относителния въпрос, зададен и в Матрицата от Оракула за това дали мислейки си за бъдещето, го предвиждате, или го предизвиквате. И други филми са разисквали този въпрос и може би ще кажете за този късометраж „ха, поредния“, но не се учудвайте – докато не се дефинира отговор на този въпрос, хората ще продължават да го задават. А именно, дали ако войниците не бяха видели тези снимки, бъдещето им щеше да бъде такова?!

 

Това, с което Photo Booth ме привлече е съвършено различния начин, по който задава въпроса, а също и класическия съспенс на Noonan, който обладава цялата нервна система на зрителя. Споменавам, че филмът е спечелил Tropfest през 2012. Не търсете философия във филма или някакви дълбоки послания, защото аз поне не мисля, че има такива. Той по-скоро е направен заради тръпката, която създава и може би, за да провокира именно въпроса за бъдещето. Той е ключов. Ако веднъж, погледнете на живота от гледната точка на създател на бъдещето във всеки един момент, в който дори само мислите за него, надали някога отново бихте го погледнали от пасивната гледна точка, в която бъдещето е „написана съдба“, която предопределя бъдещето без участието ни. Разбира се това е в случай, че „писателят на това бъдеще“ не е предвидил възможните промени в решенията ни в бъдеще време. В противен случай, теорията ми се троши на безброй малки парченца.