Пиано на Каспар Янис ни отвежда един на пръв поглед забавен и сюреалистичен анимационен свят с няколко различни персонажа, чиито истории се преплитат под акомпанимента на старото дървено четирикрако животно с черно бели зъби и душа. Като форма на изкуството музиката може да бъде разбирана ралично от всекиго и тълкувателят на акомпанимента ще бъде прав през своята собствена призма от размишления и страсти.Музиката често се е явявала като катализатор на емоциите и като отдушник на незадоволеността, която присъства в живота на участниците в този десетминутен марш на надеждата.



Музиката кара пианистката да изразява мощно чувствата и сексуалните си пориви, неостанали незабелязани от младия шофьор с бързо щръкнала цигара. При музикантката всичко е желание.Тя е млада и отдадена на музиката и на страстта, пълна с енергия , която може дори и сама да се задоволи, както виждаме от бързото пътешествие на гърба на пианото, завършило с приятно самодоволен стон .Но неспирния и стремеж за разголване и сладострастни въздишки показват и липсата на реално запълване, на любов, не само в плътски но и в чисто интимен план, в което пианото има чисто заместваща функция за задоволяване на душата и храма на същата.



От  друга страна при полицая  имаме налице витална липса, примесена със страха да натрупа ценен личен жизнен опит,  да живее извън комфортната зона, превърнала се в съвсем тесен обръч, затягащ се все по осезаемо около малкия му свят, захранван с фаст фууд в търсене на кратки алтернативи на щастието поне в чисто гастрономичен план.Бягството от себе си, вместо преследването е довело до един порочен кръг, изпълнен с мъка и хипертонични излияния.



Трагична е и историята с възрастната двойка, или по скоро двете прегърбени единици, изолирани от равенството на навика.Мъката и гневът с който старецът изпомпва канала на мивката е жест, който, заедно с планината от сладкиши, складирана в апаратамента му алегорично кореспондират с желание и невъзможност , едно ужасно колебание пред почти приетия свършен факт на Края и плахата, едва кретаща надежда за щастие, за Начало преди последната отбивка.Възрастната му съседка чувства същото, все пак тя пъха всеки път картофът, който задръства мивката, готова е сама по себе си с решението си, само чака неговия отклик, възпитана в старите порядки, да потърси внимание, помощ, закрила, за разлика от младата пианистка, която свободно показва прелестите си в търсене на задоволство.Сцената по телевизията от класиката Отнесени от Вихъра е в пълен синхрон с емоциите бушуващи и трупани в резерв от години.



Момичето, чието падане накрая връща баланса или може би по скоро изкарва героите от самоубийствения унес, така характерен за днешния модерен свят,се опитва да лети, да бъде мечта.То не се страхува да стъпи в нищото, стига да продължава напред.Затова и  отключва силата на пианото, което го приютява и мелодията му разспростира катарзис в общия фон, а вятърът издигайки жълтата лентичка на девойката обратно високо в небето, известява може би, о, може би, че силата и смисълът в изкуството e ролята му в процеса на изкарване от транса на монотонното ежедневие, подчинено на самовглъбени привички, от страха, от болката и колебанието пред себеприемането, разгаряйки порива да изменяме платното и хартията, макар и в смисъл понятен изцяло само на нас, но пък създаващ множество за различните вътрешни вселени i би ни помогнало да осъзнаем потенциала и желанията си и да изградим собствения си житейски акварел.