Когато осъзнаеш, че проблемите, мъчещи световните лидери не са много по-различни от тези между теб и комшията с бормашината отляво, започваш да се питаш дали има бъдеще за тоя свят. Още повече имайки предвид, че технологичните хоризонти пред него много скоро ще направят атомната бомба да изглежда като детска играчка.

 

Филмът на Душан Вукотич, Piccolo, ни занимава с процеса на въоражаване по времето на Студената война и, без да навлиза в кой знае каква дълбочина (а и едва ли в тази форма е нужно), илюстрира психологията на конфликта. Неговите механизми далеч не са сложни; сложни са техните проявления и последиците за нашия общ син дом, който на езика на филма е представен от къщата, в която двамата съседи живеят.

 

Творчеството на югославския аниматор е характерно с чувството си за хумор, забележително въображение и пренебрежение към законите на физиката. Може би това е причината през 1961 г. друга негова творба, Surogat, да спечели Оскар за най-добра късометражна анимация. Забавно, но, по мое скромно мнение, награденият филм трудно би могъл да превъзхожда Piccolo (1959). Дали причините за това са политически? Подобно допускане отива твърде далеч и едва ли има как да знаем, но не пречи да бъде подхвърлено.

 

Няма да е пресилено ако кажем, че главният герой във филма на Вукотич е музиката. Градацията – от мажорното и игриво чуруликане – до тежкия марш и наподобяващи взривове ударни инструменти – е очевидна. Краят: напълно предвидим и ясен на зрителя преди да е настъпил. Ако последното е най-често недостатък, тук то е по-скоро похват, с който се поставя акцент върху абсурда на надхващането с пушки. Така де, пишки.



Шейсет години по-късно нашата напреднала, развита, демократична и човеколюбива цивилизация не е мръднала и сантиметър в посока да ползва пишките само по предназначение, да изхвърли пушките в кофата и да води войните с цигулки.