Вяра Донева може да бъде определена като изявен професионалист. С фотографско образование, тя дълги години работи като оператор в Студия за анимационни филми – „София“. Там тя заснема множество филми на утвърдени режисьори като Иван Веселинов, Николай Тодоров, Доньо Донев, Анри Кулев и т.н. След прехода я познаваме и от „Нагуал“ – продуцентско студио, в което тя заема различни роли и е ключово лице в него. Неизневерявайки на фамилията си, Вяра Донева се развива и като режисьор и сценарист на анимационни филми. Нейният режисьорски дебют е филмът „Локва“, в който тя прави сценарна заявка за светли, изпълнени с топлина, леки сюжетни наративи. Нейните филми са насочени към детската аудитория. Често тя залага на динамиката между деца и родители в сценариите си – специфично върху липсата на диалог помежду им. Пример за това са „Домашен любимец“ и  „Локва“. В първия филм желанието на малкото момиченце да има свой любимец остава нечуто, докато тя сама не „разменя“ своята съдба; а във втория – центърът на филма е поставен върху радостта на детето, която остава неразбрана от повечето възрастни – с едно изключение.



Днес ще разгледаме друг неин филмов проект – „Плаж“ (2019). Сюжетът е екологично насочен и разглежда проблема със замърсяването на плажните ивици и как това засяга животинския свят по тези места. Неизчерпаема тема, избрана като централна проблематика и в работата на други режисьори като Река Бучи, макар че тя добавя космологични интерпретации. В случаят на „Плаж“, темата е добре избрана и подходяща за изграждането на екосъобразни навици в децата.



Разглеждайки по-обстойно филма, няколко неща правят впечатление. Едно от тях е изборът на крупности. Разборът на филмовите планове се състои от огромно количество общи планове (ОП) и няколко много общи плана (МОП); това не кореспондира особено хармонично, а присъствието на само два близки плана (БП) се усеща като емоционална алиенираност. Заложени са две панорами (ПНР), които са много точно поставени, но и две приближавания на камерата – първо към костенурката, а после и към рака. Втората техника често бива използвана за навлизане във вътрешния свят на даден персонаж, но в гореспоменатия случай сякаш се къса връзката, която има за цел да обедини и приближи зрителя към двете диаметрално противоположни емоционални състояния на двата персонажа.



Въпреки че не е препоръчително прекаляването с близки крупности, повече разнообразие със средни и крупни планове би се отразило благоприятно. Тази монотонност се забелязва и в звуково отношение. Всичко това, заедно с неособено динамичните композиции, които ни посрещат на екрана, са втори опит за накърняване на връзката зрител-анимационен свят. Това не означава, че композиционните решения са изцяло грешни – не, напротив – това е просто показател, че не всичко, на което е способна композицията, е изведено напред. Разчитам видяното като призив за помощ да се помогне на композицията, за да засили своята убедителност.



При монтажа имаме две сценарно важни монтажни връзки – преход от идиличното съществуване на животинките към бягството им от туристическата инвазия на хората; както и преминаване към последствията от летуването им на плажа. Вторият преход е добре избран като затъмнение от последния кадър с туристите, към оттъмнение – вече показващо резултата от тяхната немарливост. Няма съмнение, че авторовото намерение е да се създаде усещане за изминалото време и директно да ни се разкрие гледка на екологичната трагедия.



При първия преход, който споменах, се натъкваме на озадачаващ момент – цялостно замъгляване на кадъра с лятното небе и рефокусиране на скриващия се гущер. Това се случва под звука на идващи багери – машини, които няма да видим на екрана, нито ще видим тяхното творение. Взимайки предвид колко разпознаваем е звукът и асоциирайки го с мажорни промени е смущаващо, че не видях поне един кадър, който да загатне малко повече контекст за случващото се и да усетим ужаса, който чувстват стремително спасяващите се животни. Дали е правилно избран този похват е спорно, имайки предвид, че такива продължителни и цялостни замъглявания работят най-добре при ясна пространствена промяна в действието, което тук не се случва изобщо. Ако замисълът е да се покаже времеви преход, то частично замъгляване, забързване на отделни елементи от заобикалящото пространство или подобно на затъмнението в края на филма, биха говорели по-красноречиво на гледащия. В сегашното си състояние това решение създава усещане в зрителя за продукционна икономия на средствата и компрометира кошмара, през който преминават животните.



Относно анимацията – дело на Димитър Димитров, може да се изкажат само похвали. Добре изпълнена до пълния си лимит спрямо силно ограничаващата рамка, поставена от режисьорските решения. Не е учудващо, имайки предвид завидната творческа продуктивност на Димитър Димитров.



За стилистиката – текстурност се намира само в пясъка на брега, всичко останало е решено в силна плоскостност. Това, според мен би било по-добре да се реализира или напълно плоско, или да се пусне фактура поне в още един елемент от околната среда. Нивото на стилизация в героите търпи доста повече опростяване и това би дало стабилна основа за наблягането на двуизмерност. Палитрата, особено в околната среда, е познато ординарна – нещо, за което не виждам основание.



Филмът е за детска аудитория и е предназначен за вкуса на малки деца, но не мисля, че визуалният език трябва да пада до нивото на шаблонното. Детското възприятие не може да вербализира всичко, което усеща, но това не означава, че не разбира видяното. Точно в ранна детска възраст се поставят основите за вкус, усет за качество и естетически принципи. Детските филми се разграничават по сюжетно съдържание, но не трябва да се подценява колко достъпен е визуалният код и колко въздействаш е той. Европейската култура е на първо място визуална и това е принцип, действащ още от Антична Гърция насам.



Затова сега ще дам филм за сравнение, който въпреки че е за доста по-широка възрастова аудитория – би бил интересен и разбран от малки деца – ‘Five minutes to sea’ (2018) на Наталия Мирзоян. Той също така безукорно избягва всички проблематични точки, които отбелязах досега и даже ги превръща в силните си моменти. Нестихващо динамичен, в монтаж и разкадровка, филмът не ти дава шанс и за секунда да отместиш поглед от случващото се на плажа. Наративно, моят пример не се развива толкова към екологичната проблематика, а по-скоро върви в паралел с цялостното творчество на Вяра Донева, което често се спира на детето с неговите желания и въображение – оставащи неразбрани от възрастните. Тук е допирната точка – и в сюжета на ‘Five minutes to sea’, и топосните прилики за плажа като място за действие и струпването на туристи. Наталия Мирзоян избира да разгледа разликата в светоусещането на най-малката посетителка на плажа, както и най-възрастните такива. С мил, ненатежаващ характер, но и дълбочина в разказа си, режисьорката умело прави анимационни преходи и трансформации и демонстрира магията на анимационните решения, които могат да се използват дори и в привидно игрален сюжет. Особено впечатляващо и сценарно-обосновано е разнообразието в тайминга на действията – спрямо това, от кой субективен поглед ги гледаме. Визуално и този филм е решен плоскостно, но с доста по-опростена стилизация, напомняща за детска рисунка, въпреки че тук е видимо добре прецизирана и специфична за авторката. Абсолютно пасващ похват, който ни въвежда плавно и сигурно в детския свят на главната героиня. Така дори в моментите, в които тя не е на екрана, ние усещаме връзката си с нея. В края филмът определено оставя отпечатък в съзнанието на всеки гледал го, по един ненатрапчив и деликатен начин – резултат от внимателната режисьорска работа на Наталия Мирзоян.



Всичко изброено дотук може да се опише като хипотетични препоръки, които биха били подсилващи за тънката емоционална материя, която обвива сантиментално характеризиращите се наративи. Често се сблъскваме с клиширани до болка творения на 7-мото изкуство, но всъщност това е живото доказателство за трудността при работата с тези уж „по-леки“ сценарии. Това е факт, който не бива да забравяме и да проявяваме разбиране и зрителска толерантност.



През 2022 г. в рамките на в 18-тото издание на СФАФ имаше прожекция в памет на В. Донева. Пак по същото време се състоя и изложба с нейни асамблажни композиции с камъчета. Тези събития се възприеха не като традиционна ретроспективна фестивална селекция, а по-скоро като спомен и жест към творчеството на позната фигура от българската анимационна школа.



Тук можете да видите филмът Five minutes to sea