Възродителният процес е период в българската история, по времето на който, БКП извършва системни репресии върху мюсюлманските малцинства в страната, опитвайки се да наложи насилствената им асимилация. За целите на тази политика се предприема принудителната подмяна на имената им с български, както и налагането на ограничения в използването на родния им език и изповядването на техните традиционни религия и ритуали. Прието е да се мисли, че Възродителния процес е протекъл с различни интензитети между началото на 70-те години и края на 80-те години на 20 век. Историята в документалния филм „Помакиня“ на режисьора Айбал Джаин и продуцента Евгения Евтимова засяга по-скоро събитията след средата на 80-те години.

 

              Сюжетът на филма се разгръща през очите на една възрастна жена (баба на продуцентката) преживяла събитията от онези години. Нейният разказ ни връща във времената, когато в селата в района на Хасково стотици помаци са принудени да напуснат домовете си и да си сменят имената, ако искат да избегнат последствията на репресионния апарат. Тези процеси разбиват живота на нейното семейство, което е принудено да се пресели и да живее в града. Една история за обикновените хора, които са безсилни пред поредните политически маневри и често се превръщат в жертви на решенията, взети от конюнктурния елит, който е готов да помете всеки изпречил се на пътя му. Както казва баба Светла (прекръстена в същия този Възродителен процес): „Защото са ни мачкали, затова ни наричат помаци“. 

 

              „Помакиня“ е филм-портрет, който се фокусира върху личната трагедия на старата вдовица, но по този начин ни докосва до съдбата на хиляди хора, преживяли може би най-мрачния период за мюсюлманските малцинства в българската история. Очите на камерата ни запознават с нейния скромен начин на живот, с житейската мъдрост изписана на лицето ѝ, с разрухата обхванала руините на изоставените родни къщи по красивите планински склонове. Гледки, които създават противоречиво усещане за загуба и носталгия, но и за вечното възвръщане и естествената естетика на природата. Сцени, които добре кореспондират и с тежките, но откровени думи на баба Светла. Разговорът с възрастната жена протича с периодични добре темперирани смени на кадри с детайли от бита ѝ, от разрушените къщи, от заобикалящите планини и реки, което създава едно особено усещане за потока на времето, за промените, които настъпват в живота и за миналото, което макар и отдавна случило се, продължава живота си в спомените ѝ, в разказа ѝ, приет и продължен в бъдещето през нейната внучка. Това е от онези филми, които ни напомнят, че човешкото щастие и живот са същинската ценност, за която би следвало да се грижи държавата, а историята не трябва да се забравя, за да не повтаряме същите грешки.