Гледах „Постиндъстриал“ на едно телевизорче за пръв път в галерия Suspacious през 2015г, където беше специалното представяне на цялата поредица „Щрих и стих“, за която ще разкажа малко по-надолу.



Тогава изпитах смесени чувства, но не и онова на същностно осмисляне на видяното. Стори ми се твърде абстрактно.



Преди два дни гледах излезлия преждевременно онлайн филм на Майкъл Мур Planet of the Humans. В него се разказва за противоречивите практики в индустриите за възобновяеми енергии. 



Днес отново гледам „Постиндъстриал“ и този път филмът успява да се стовари като индустриален чук, откъснат от ръждясала верига някъде из безвремието на забравата.



Не знам доколко филмът на Мур ми повлия в разбиранията за „Постиндъстриал“, трудно е да се правят сравнения между филмите, но това, което е сигурно, е че в центъра и на двата е човекът и неговата индустрия. Или останките от нея...

Все повече започвам да харесвам „Постиндъстриал“ и Planet of Humans, защото влизат в конфликт с антропоцентризма, идеята за божествения замисъл на човека и мястото му в  света.

Докато Човекът мисли, че е на върха, се оказва, че е никъде.

Разбиранията ми за кино са приятно провокирани от смелостта на филма. Тази анимация стъпва на поне 11 етажа мисли, а усещанията, които предизвиква са въздействащи, независимо дали рациото ви ще я смели.

„Постиндъстриал" е по мотиви на едноименната оргиниална поема на Калоян Праматаров. Филмът е част от колекцията с анимирана поезия „Щрих и Стих", създадена от „Компот Колектив". Гледам го няколко пъти, не защото успявам да го разбера по-добре, а защото намирам нещо съзидателно и интимно в преживяването на „Постиндъстриал“. Опитвам се да видя себе си в цялата тази гротеска. Трудно ми е да анализирам, защото тя наистина е изпитание за рационалния ум. Няма лесни връзки между образите. Това наистина е поема. Поема за претопяването на околния свят в най-дяволитите страсти на човека.