Скандинавското кино винаги заслужава внимание. Много харесвам  начина, по който авторите му формулират проблемите на човешкото същество, на действителността по принцип и на съвременността в частност - прямо, безжалостно и без излишно церемонене. А най-хубавото е, че не се изкушават да морализаторстват - просто ни показват какви сме, без да съдят и да търсят виновни, а това май е дори по-смущаващо и засрамващо от всеки упрек.



Норвежката режисьорка Gunhild Enger ни разказва за провалите в комуникацията между хората, за невъзможността да направим идеите си достатъчно понятни за другия и, на свой ред, да разберем неговите.

Светът на Premature е светът на преждевременната грижа - на желанието да предупредиш, да опазиш, да подготвиш за лошото. Светът на добрите намерения. На родителите.



Разбира се, този свят се проваля с гръм и трясък. Той е по дефиниция невъзможен заради затвореността на всеки от нас в собствения му свят и неспособността ни да се свържем истински и пълноценно с другия. И се оказва практически невъзможен заради множеството разлики между героите - възраст, житейска позиция, разнокултурност.



Връзките в семейството са едни от най-сложните, които изграждаме през живота си. Емоционалното ни обвързване е много силно, и в същото време като отделни човешки същества, всеки от нас изминава свой собствен път, променя се по своему. Това често привнася в отношенията ни конфликтност, обида и разочарование и води до отчуждение. Родителите трудно приемат, че децата претърпяват промени (при това съвсем не тези, които те очакват) и се затрудняват да ги следват. Децата, погълнати от собствения си живот, нямат търпение, време и желание да общуват с родителите си. И се получава разминаване. Получава се неловката ситуация, при която се прибираш с радост в къщи и си щастлив да видиш родителите си, но някак ... няма за какво да си говорите. И ситуация, при която си броил дните, часовете и минутите до пристигането на любимото дете, пък то се оказва човек, когото вече не познаваш. В стремежа си да замажем това разминаване, да се престорим, че не съществува, започваме досущ като слон в стъкларски магазин да се вихрим. А ако има и външен за семейството човек, тогава положението може да излезе от контрол. Да кажем неща, които не мислим, да предизвикаме неудобство, да нараним.



Екипът на филма  обрисува до съвършенство този странен и объркан свят на очаквания и реалност, потапя ни в него. Затворени в купето на семейните отношения, ние усещаме напрежението, трескавото желание на персонажите да се свържат помежду си и разочарованието от разминаването. Статичната камера и непрекъснатостта на кадъра ни впримчват клаустрофобично в ситуацията.  Обзети от неудобство, забравяме, че гледаме актьори. 



Впрочем много интересна за мен беше гледната точка на режисьорката за кастинга. Тъй като във филмите си пресъздава своя свят, светът, който познава, за нея е по-естествено да работи с непрофесионалисти, с хора, които нямат опит пред камера. "Моят поглед към света не включва Кийра Найтли". В Premature имаме театрална актриса, куклена актриса, студент по политология и човек, случайно срещнат в парка. Може би тъкмо затова филмът оставя такова силно усещане за реалистичност. Непрофесионалистите, казва  Gunhild Enger, имат само един начин да представят нещата и разказът просто трябва да се съобрази с това. Интересен подход с очевидно успешен резултат.