Филмът „Провидение” (2025) с режисьор Мина Крайчева е вдъхновен от кината „Юде”. Филмът разказва историята на незряща жена, която получава шанса да прогледне чрез помощта на изкуствен интелект. Историята ни напомня за разказа „Дамата с рентгеновите очи” от Светослав Минков, където реалността е отново изкривена чрез технологична намеса. „Провидение” измества фокуса към изкуствения интелект и желанието на човека да разбере до къде може да стигне с помощта му.

Важно уточнение прави лекарят на Лорен, в първата сцена от филма, когато ѝ казва, че изкуственият интелект „ще се учи” да вижда заедно с нея. Той не идва да „научи”, а да вземе. ИИ може да се адаптира към всеки мироглед, но човек избира и прави своите избори чрез душевните си потребности. Лекарите във филма създават усещане, че са от „лошите”. Изразяват се прекалено делово, липсва връзката пациент-лекар. Дори самата финална сцена не дава яснота върху лекарското намерение за живота на Лорен.

Във филма има различни и многократни кадри на ръката на Лорен. Те показват желанието на жената да се свърже, да се докосне до познатия свят. Многократните погледи към дланта ѝ са символ на човешкия поглед, „потвърждение“ за познатото. Преди изкуственият интелект да измени изцяло образите пред очите ѝ, тя ги идентифицира с плахи и нежни движения.

При пристигането на Лорен в София, след успешната операция, виждаме кадър с използван долен ракурс за заснемането на големите сгради, който първоначално хваща „изкуствения” мироглед на Лорен. Така се внушава погледът на „малкия” човек, който изпитва несигурност в този модернизиран свят. Веднага след това виждаме стаята на момичето, която служи за контраст, между двете реалности през целия филм. Щеше да бъде много интересно ако този контраст беше проявен и в нейни лични човешки отношения, за да може зрителят да види „осакатяването” от изкуствената намеса.

Нейната стая излъчва сантименталност, някакъв скрит уют между приглушената светлина, книгите и класическата музика. Това е нейният вик към „човешкото“. Лорен търси доказателства, че все още е същият човек. Кратката сцена с погледа ѝ към малкото джобно огледалото казва: „тук съм, той все още не ме е променил“. Неистовото ѝ желание да прогледне я кара първоначално да затули променените образи, дори от себе си. Даже и чрез битови ситуации във филма е илюстрирано колко е страшно и непознато бъдещето за човешкото око.

Като критика може да се вметне, че липсва по-голяма пълнота откъм изразяване на това „машинно” проглеждане на Лорен. Различията са демонстрирани единствено чрез няколко на брой битовизми от ежедневието ѝ. Слабо обхващат промяната, която героинята усеща чисто душевно. Последната сцена служи като потвърждение за отказ от човешкото. Филмът завършва с отворен край, Лорен тръгва към „новото“. Върви уверено към тенекиената реалност. Последният въпрос, който ни оставя „Провидение“ е „Изкривеният поглед по-пригоден ли е за нашия свят, отколкото липсата на такъв?“. Във всеки случай сигурното е, че докато единият се учи, другият се променя. Двата елемента – образът на човека и изкуственият интелект – не могат да съществуват паралелно, без това да заличи или напълно измени човешката природа.