Push To Enter е късометражна драма с централен фокус върху класическа и твърде експлоатирана морална дилема. Угнетен доставчик на храна, който живее в немотия, се грижи за прикования си на легло баща, получава лесна възможност да обере заможни хора. Филмът полага допълнителни усилия да направи това незаконно действие още по-морално оправдано, като показва снизходителното и дехуманизиращо отношение от страна на богаташите към бедняка. 



              Картите са толкова ясно нагласени, че да не оставят дори възможност зрителят потенциално да осъди аморалното действие на главния герой. В този контекст, единственото измерение, в което тази кражба може да бъде осъдена, е законодателното – нещо, което, така или иначе, рядко влияе на зрителя, особено когато филмът го поставя директно в перспективата на измъчения протагонист. В крайна сметка се получава морална дилема, която не би затруднила и дете – перифраза на въпроса: Морално ли е умиращ от глад човек да открадне хляб?



              Създателите на филма изглежда осъзнават това и опитват да придадат на разказа няколко допълнителни трилърски елемента, които да запълнят протяжните 11 минути. По време на обира, от който, в крайна сметка, протагонистът се отказва, се отделя над минута за абсолютно ненужен момент на опасност и напрежение, който не резултира в нищо. Този момент идва с характерна за трилъра и смешно неподходяща „напрегната“ музика. 



              По-ефектна такава добавка е ранен момент, в който главният герой си фантазира за това как убива болния си баща. Това е единствената сцена, където кинематографичните качества на филма постигат нещо извън естетическата компетентност. Камерата е позиционирана от разстояние и показва протагониста в гръб, докато души баща си с възглавница. Ако покритието даваше фокус на измъченото изражение на героя, сцената вероятно щеше да покаже, че убийството е със състрадателен характер. Заснета, по този начин, фантазията се чете повече като изцяло егоистична и придава интересен, макар и неразгледан, нюанс на персонажа.



              На фона на всичко това, Лайт Накли в главната роля изпъква като най-силното качество на филма. Въпреки че ролята не му дава огромно поле за показ, играта му е премерена и натуралистична. Най-вече със силно експресивните си очи, той успява да изрази много повече напрежение и вътрешен конфликт, отколкото най-вероятно е заложено в сценария.