Record/Play успя да се превърне в един от любимите ми si-fi филми.

 

Във века на медиите и на споделената креативност, наречена интернет, да разгледаш тема или да ти хрумне идея, която е 100% новаторска и никой друг не е разглеждал до момента си е кауза пердута. Затова пък по този начин се отваря поле за друг вид майсторство –да вземеш един куп стари (класически/клиширани.. избери си дума) идеи и да ги комбинираш по такъв начин, че да създадеш нещо ново, качествено и въздействащо.

 

На този принцип работи Тарантино. Така подхожда и Jesse Atlas във филма си Record/Play. Имаме идеята за пътуване във времето и вечното човешко желание да промени неща, заключени в миналото. Имаме историята за онази любов, която обстоятелствата трагично са прекъснали завинаги.  Имаме Walkman Sony и някакъв вид джаджа на NASA. Ясно е, че НЕЩО ще се случи.

 

Много ми допадна заиграването с идеята за пътуване във времето чрез касетката, защото всъщност това се е случвало на всички ни.  (Онази песен, от която е достатъчно да чуеш само първите 3 тона и вече си се пренесъл в момента когато.... и т.н.) Само че, в този случай, с помощта на типовете от NASA, които според филмовата индустрия явно се занимават с магии, пренасянето става съвсем буквално и предоставя възможността миналото да бъде променено.

 

Признавам си, че не разбрах напълно защо всеки път героят изваждаше касетката от тялото си, но пък факта, че и той самият не знаеше подробности относно как работи цялата система ме караше да разбирам по-добре него като персонаж. Установил, че има този уникален шанс, най-важното е не да разбере точно как и защо, а по-скоро да разбере как може да използва възможността и да спаси любимия човек. По изключение дупките и въпросителните в сюжета допринасят за неговата достоверност, а не обратното.

 

Но пък и истината е, че ако не беше прекрасното изпълнение на Mustafa Shakir в главната роля филмът нямаше да ми въздейства толкова. Благодарение на него, почувствах историята като изключително лична – от емоциите, до изборът, който прави. Разбрал, че не може да пренесе оръжие, а чрез касетката може да пътува само един човек, той решава да пожертва себе си и да спаси нея. Ето тук вече филмът ни хваща за гърлото, а Jesse Atlas се доказва като разказвач, завършвайки класическия си микс подобаващо трагично.

 

Личи си, че режисьорът сериозно е премислил над силата, която звуците имат над хората. Не само, че е завъртял филма си около тази тема, но и звуковото оформление на Record/Play заслужава награда. Някога един мой лектор беше казал, че ако един филм има добра история, дори и да е сниман на мобилен телефон – качеството на картината няма да попречи на зрителите да му се насладят. Но дори и филм да е сниман с камера от най-висока класа, ако звукът му не е добър (не звучи естествено, не подхожда на историята, не създава атмосфера...) – филмът е провален, защото зрителят не може да се потопи.

 

Е, в този филм звуковото оформление е толкова добро и атмосферно, че спокойно мога да кажа: историята ни беше разказана на две нива – както за очите, така и за слуха.