На пръв поглед едно успешно упражнение в жанра трилър, филмът

„Червено вино“ крие достатъчно други малки, и не много малки,

удоволствия за любителите на изпипаната кинематография и финия

социален коментар.



От първите кадри се усеща увереност, която е напълно

оправдана. За режисьора Сантиаго Менгини това е пореден филм,

появил се 10 години след първия му късометражен опит и

непосредствено преди пълнометражния му дебют под шапката на

Netflix. С „Червено вино“ успешно можете да запушвате устите на

тези, които твърдят, че късометражното кино е аматьорски занаят.



Основната сила на филма е в майсторското, като по учебник

градене на съспенс, без то, в който и да е момент, да се усеща

христоматийно или шаблонно. За мен леко минаха 20-те минути

времетраене, а предпоставки за обратното не са изключени. Основен

дефицит на филма е натежаващото циклене на действието в средата.

Има няколко момента, в които уж разкриваме жертвата, но се връщаме

стъпка назад. За едни по-нетърпеливи зрители това може да е доста

фрустриращо. Но пък по-търпеливите стигат до край, далеч по-

нюансиран от случаен човек на банкета с отрова в чашата.



Достойнствата на филма са достатъчно видни, та сякаш е малко

безсмислено да ги изтъквам. Филмът има достатъчно награди, че да е

зажаднял за моите мили слова. Дори и някои зрители да намират

елементи, които не харесват, невъзможно ми се струва някой да си

тръгне от филма без поне нещо да му е допаднало. В този смисъл е

доста сигурен избор за вскякаква публика. Идеален за хладна вечер

с питие в ръка.