В България sci-fi културата е силно развита, предвид огромния дял почитатели на този жанр. За сметка на това, sci-fi жанрът в българското кино е относително рядък, затова, когато се появи нещо с тази емблема, оставяме всичко и гледаме много внимателно.



Ко-продукция между България и Холандия, заснета на наша земя, „Живи отражения“ не е трудно да ни задържи вниманието. Макар и издължен до почти 30 минути, което не е най-разпространеното времетраене за късометражен филм, филмът оправдава отделеното време с обмислени реплики, наситена атмосфера, герои с дълбочина.

Филмът е разнопосочен и нееднозначен. Това се обяснява със смелото му навлизане в дълбинни пластове на психиката. Не се цели повърхностно да ни прекара през лудницата на съвременните младежи, а в този водовъртеж от търсене на страст и нови изживявания, да се открои същинската човешка нишка, която свързва всичко (- любовта?).



За разлика от класическото късо кино, което е най-често моментно-ситуационно, този до голяма степен е психологически, което предпоставя и разгръщане на герои в по-голям низ от истории. Историите се навързват по особен начин, структурно филмът не е праволинеен и тук започваме да навлизаме в някаква уловка, която е заложена в историята. Не се вижда с просто око, но се усеща, че е там. Има непоследователност в историите, които изглеждат обективни, но сякаш преминават през кратки субективни връзки, които умело размиват границата между реалност и въображение, между страст и любов, между желание и смирение.

В контекста на всичко това, „Живи отражения“ се откроява в много направления. Усеща се различна школа от тази, с която сме свикнали в България. Мариета Печанска – режисьор, сценарист и съ-продуцент (заедно с Denis Mujovic) е учила кино в Мадрид и освен това има доста любопитна кариера, от която става ясно, че Мариета е имала досег със страшно много хора по целия свят, включително много артисти, музиканти и „звезди“. Това обяснява защо „Живи отражения“ е не само точен прочит на проблематиката на градските младежи, но и напипва точно вкуса на техния спонтанен, интензивен, оплетен и неограничен свят.

Дали наистина техния свят е неограничен?!

Тази малка сцена е върховна, защото казва толкова много неща с мълчанието си. А това е възможно само когато героите са достатъчно плътни, за да бъде зрителя максимално съпричастен с тях. Към това трябва да се съчетае и низа от ситуации, които да предпоставят същински проблем.



Силно впечатление прави и още един детайл – разкадровката, която (не)случайно се явява естетика – огледалния асансьор, който създава усещане за безкрайност. Но безкрайност ли е наистина това, затворено между тесните стени на асансьора?



Друг възможен прочит като продължение на тази мисъл е какво става когато се огледа човек в безкрайността?

„Живи отражения“ е впечатлява с това, че „sci-fi” елементът не е заложен както обикновено в технологичен аспект, а в човешкия. Това е научна фантастика за взаимоотношенията, за това как се променя начина по който се свързваме и намираме любов.



Началото на филма е изпълнено с размислите на хора, които макар, пияни и напушени, достигат някои върхове на философската мисъл.

Освен, че се отличава с много яки реплики, „Живи отражения“ е филм и за танцът. Танцът да живееш. Не можем да не обърнем внимание сцената на партито. Много филми в сюжета си включват партита, но не е лесно кинематографично да се излезе от клишето, партито да бъде живо и да се потопи зрителя истински в атмосферата. Казано по-просто – да има смисъл да гледаме това парти, отвъд демонстрация на въображението на монтажистите

С отношение, много химия и правилен подбор на хора. В „Живи отражения“ няма слабо присъствие, у всеки разчитаме увереност, едновременно с несигурност, всеки си стои на мястото. Когато всички тези фактори се съчетаят добре, се създават условия, в които всички участващи на филмовата площадка да дадат най-доброто от себе си и да се получи нещо истинско, в което камерата да навлезе в търсене на детайли.



Партито е същинско удоволствие за гледане, защото е внимателно изпипано, то не е просто фонов процес. Историите, които текат паралелно извън партито, продължават и там с пълна сила и преливането от едни изразни средства в други е много майсторски изпълнено.  Сцената с партито, съчетана с ритъма на подходящо подбрана музика, е още едно измерение, през което зрителя да изживее хаоса, в който интригата се задълбочава. Проблясъците, замъглени от алкохолния екстаз, погледите, танците, потъващи в тъмнина, всички тези безкрайни елементи създават усещане за хаос, но всъщност никак не са случайни. Всичко, което се случва там се оказва закономерно. Досега говорих за хаоса нарочно, защото е лесен и удобен начин да си обясним всичко. Зад този хаос обаче се крие нещо просто, реално и обяснимо – човешкото желание.



Какво става, когато човек се огледа в безкрайността? Вижда желанията си.