516 БЛОГ  фестивали

В рамките на четири дни сърцето на Родопите затуптя с ритъма на документалното кино.

автор  Иван Врамин

• 25 Юли 2025

Град Смолян приюти петото издание на Международния Документален Родопи Филм Фест – РИФЕ и се превърна в планинска столица за филми от цял свят, които разтърсиха и провокираха съзнанията ни, разбулиха митове и идеологии, и ни разкриха значението на действителните истории. Акцентът тази година беше храната, значението на хранителната диета, готварството и вселената, която се разкрива около този абсолютен фундамент на живота, човешката култура и екологичното равновесия на планетата.



РИФЕ не е просто кинофестивал, а цялостно преживяване, което се разгръща между страхотната модернистична сграда на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“,  Регионална библиотека „Николай Вранчев“, и отвореното пространство, оформящо се между библиотеката и Регионален исторически музей. Това е обичайният фестивален маршрут по десетките стъпала, свързващи локациите, нагоре и надолу. Впечатляващ комплекс с водни каскади, завършващи с разчупеното площадно пространство пред театъра и фонтанът, до който се извисяват Орфей и Евридика.



Освен, че вече е неизменна част от културната програма на града, РИФЕ напомня и за природните дадености на град Смолян, заобиколен от всички страни със хълмове, скали и гори. Гледки, които не спират да изумяват с постоянната смяна на перспективата към тях. Изключителна е разходката до Каньона на водопадите. Началото на пътеката се намира само на петнайсетина минути с такси от центъра на града, а изживяването в смолянските таксита си е отделна глава от приключението. Бих споменал още десетки неща, на които си заслужава да се обърне внимание, като например Стефан – чудатия възрастен фотограф без ръце до китките, който е като талисман на фестивала и града, но нека не се отплесваме прекалено много.



За съжаление не присъствах на откриващия концерт на Ниньо Гомес и Елица Алексиева, за който съм сигурен, че е бил страхотен, но имах удоволствието да слушам за първи път бандата No more, Many more, които завъртяха наелектризираща музикална алхимия от рок, хип хоп и въздействащи вокали. Впечатляващи текстове със социална насоченост, липса на каквито и да било претенции, земни готини пичове. Чест прави на момчетата от бандата, че се придържат към лирики на български език и не са избягали към тенденцията всичко да се англифицира. И поздравления, че успяха да разчупят публиката, която броени минути преди това беше изгледала един от най-тежките, красиви и съзерцателни филми, представени на фестивала – Мама Вера. За него ще стане въпрос след малко.



А сега по същество, преди да сме забравили за какво иде реч в тази статия. В програмата на фестивала бяха представени над 50 заглавия от България и света в късометражен, пълнометражен и по-рядко срещания среднометражен формат. Фестивалната селекция беше вдъхновяващо удоволствие за сетивата и интелекта, или за да го кажем в духа на тематичния акцент – същинско гурме за любителите на документалния жанр и не само. В последно време съществува едно определено размиване на границите между документално и игрално, между действителна история, разказ по реални събития и фикция, изградена с прийомите на документалистиката. В този ред на мисли няма как да не споделя по нещо за три от филмите, които имах възможността да видя.

 



Мама Вера, Великобритания, 2024, реж. Сесил Ембълтън, Алис Томлинсън, 91 мин.

Абсолютно покъртителната история на Вера, едно красиво и харизматично момиче, което зависимостите, младежката любов и безкомпромисните обрати на съдбата отвеждат до монашеския живот в един беларуски манастир. Годините прекарани там се превръщат в екзистенциално пътешествие към личното осъзнаване, връзката с другите хора и смисъла на човешкото битие въобще. Истински разказ, заснет по главозамайващ начин с размах и естетика, които напомнят шедьоврите на Тарковски. Хипнотизиращ и драматичен филм, който се разгръща с наративните техники на фикционалния жанр до такава степен, че бихме го объркали за игрален, ако не бъдем предупредени.





„Ясно небе“, Украйна, 2024, реж. Марчин Кундера, 21 мин.

Сюжетът проследява историята на Вова и Роман, две украински момчета, които обикалят улиците на родния си град, опитват се да припечелят по нещо, драскат антипутинистки надписи и парадоксално прекарват последните дни от лятната ваканция из развалините на бомбардираното си училище. Експлозиите, алармените сирени и тревожното присъствие на армията из града хвърлят сянка върху тяхната безгрижна реалност. Детството обаче се случва независимо от войната. Животът някак трябва да продължи, а радостта да пробие тъмните осъзнавания на преждевременното им съзряване. Лятото е към края си и те ще трябва да заминат. Какво ще се случи с приятелството им? Какво ще се случи с родния им град? А с Украйна? Филмът съчетава естествената атмосфера и диалози на документалистиката със страхотен художествен усет, по този начин придавайки на лентата оттенък на игрално кино. Впечатление прави и подборът на снимачните локации. Напълно заслужен приз в късометражния конкурс на фестивала. 



 

Договорни конвенции, Гърция, 2024, реж. Стефанос Монделос, 26 мин.

Фикционален наратив измислен върху действително намерени снимки от строителни и пътищни дейности в Гърция. Под формата на интервю с анонимен артист, който се е включил в измама с държавни поръчки, лентата ни въвлича в конспиративна теория за порочното управление на правителствените финанси и безсрамните практики при изпълнението на проекти. Постепенно историята се развива в спекулативно есе за измамната и манипулативна природа залегнала в културата, изкуството, киното, фотографията и въобще човешките взаимоотношения. „Договорни отношения“ създава любопитна симбиоза, която вплита видео, фотоматериал и дронова атмосферна музика, за да изгради своя визуален разказ.



Във връзка с по-експерименталните подходи и решения, които демонстрира последно споменатия филм няма как да подмина и още едно заглавие.

 



Затварянето на една рафинерия, Португалия , 2023, реж. Вашку Монтейро, 16 мин

Най-голямата рафинерия за петролни продукти в северна Португалия затваря и ще бъде превърната в нещо друго. Но в какво? Авторът отправя въпроси под формата на интервю с ChatGPT, за да разбере какви са плановете, свързани с рафинерията. Център за технологични иновации и изследвания, или станция за възобновяеми източници на енергия, а може би университетски кампус, а защо не център за образование и личностно развитие? На фона на напрегната музика, алгоритъмът твърди всички тези взаимоизключващи се „факти“ с присъщата си убеденост, но когато подложим твърденията му на по-нататъшно изследване и излиза, че нищо от тях не е подплатено с реални доказателства, може би дори самото затваряне на рафинерията. Това е филм, които третира темата за климатичните промени, за източниците на енергия и отношението ни към природата, но е и коментар за изключителното значение на начините, по които се информираме, както и за задаващата се нова дигитална епоха и „халюцинациите“ на изкуствения интелект.  



Темата за храната беше представена от не едно или две заглавия, затова обръщам внимание на три от тях (простете за детинския ми хумор).





Аморис Помус, Уругвай, 2021, реж. Фелипе Сангинети, 4 мин

Филм-миниатюра или визуална поема за естетиката, криеща се в плодовете на природата. Разказ за изконната връзка между човека и храната. В тъканта на визуалната история е преплетено стихотворение от уругвайския поет Пабло Неруда, което ни понася в художествен полет над Природата, лятото и доматите.

 



Храна за пример, Гърция, Франция, Испания, Корея, 2023, реж. Александрос Меркурис, 70 мин

Международна продукция, която се съсредоточава около здравословните аспекти на средиземноморската диета и постепенното ѝ изместване от западния начин на хранене. За разлика от обичаите в страни като САЩ и Франция, където се консумира изключително много червено месо и животински мазнини, на трапезата на остров Крит основното меню се състои основно от зеленчуци, морски деликатеси, маслини, пълнозърнест хляб и зехтин. Оказва се, че в консумирането на именно тези храни се крие тайната на дълголетието и естественото средство срещу болести като рак, инфаркт и Алцхаймер. Документален филм, който пропътува хиляди километри, за да ни запознае с учени, диетолози и готвачи, които разкриват ползите от здравословните хранителни навици. 

 



Горчиви портокали, Италия, 2024, Давиде Тисато и Ное Кусо

Основната част от индустрията, свързана с поддържането и събирането на реколтата в западния свят разчита на сезонни работници и емигранти от Източна Европа, Азия и Африка. Условията на труд, които се предлагат далеч не отговарят на значението на този сектор. Филмът разказва за група работници с африкански произход, които берат мандарини в Калабрия, Италия, където цари експлоатация и нелегален труд. Тяхната надежда е, че най-сетне са намерили работа с договор, достойни условия и съответно заплащане. Оказва се, че това е поредният работодател, който ги използва и само след пет работни дни им нарежда да спрат и да чакат без повече информация и без изгледи да получат парите си дори за изработеното време.



За финал ми се иска да отбележа и филмът, който закри фестивала. Това е „Жестокият път“ (2024) на режисьора Деян Барарев, станал известен с късометражния си игрален филм „Ботев е идиот“ (2013).

Лентата е смел и нов прочит на трагичните събития по време на първата българска експедиция до връх Еверест през 1984 година. Филмът разкрива някои неудобни истини, скрити от комунистическия режим и разбулва мита около злощастната смърт на легендарния алпинист Христо Проданов, който заспива своя вечен сън някъде там под най-високата точка на нашата планета. „Жестокият път“ вплита множество архивни кадри и записи от радиостанциите по време на експедицията с болезнено откровените интервюта на част от живите свидетели и главни действащи лица по време на това, останало в историята на българския и световен алпинизъм, изкачване на най-култовия връх в Хималаите. Филмът се отличава с изпипан ритъм на наратива и завладяваща история, която държи зрителя докрай.



Преди да споделя списъка с всички наградени филми, бих искал да кажа, че в днешно време значението на документалното кино става все по-осезаемо. Ставаме свидетели на информационна война и един от най-добрите начини да ѝ противодействаме е да сме съзнателни за източниците ни на информиране,  да създаваме и гледаме качествени документални филми, защото част от най-задълбочените и въздействащи изследвания, които улавят духа на времето ни, се крият именно сред тях. В този ред на мисли, фестивали като РИФЕ ще стават все по-важни в бъдеще. Поздравления на организаторите!



А ето и наградите за 2025 година.



Голямата награда:

„Ландшафт“ / “Landshaft” (Германия/Армения), реж. Даниел Кьотер

 

Среднометражен филм:

„Кока“ / “Koka” (Полша), реж. Александър Цимбалюк

Почетни дипломи: „Неизказано“ и „Дяволи по велики пости“

 

Късометражен филм:

„Ясно небе“ / “Clear Sky” (Полша), реж. Марчин Кундера

Почетни дипломи: „Към въглените“ (Франция) и „Договорни конвенции“ (Гърция)

 

Акцент: Българското кино на RIFE 2025

„Неравноделната душа“ (реж. София Стойчева) – Най-добър български документален филм

Почетни дипломи:

 „Жестокият път“ (реж. Деян Барарев)

„Пътешественическа история“ (реж. Михаела Драганова)

 

Награди от Aero Vision:

 „Жестокият път“

„Училище за надежда“ (реж. Яна Алексиева)

споделете във