Подходът да следиш предмета, а не притежателят му е отдавна познат в киното, но като че ли и до днес си остава встрани от mainstream-а, рядко срещаме този тип сюжети, а те са според мен специални. Ще кажете "кво толкова", ама този подход дава уникална перспектива - отново към човека, но много по-студена. Филмът не ни асоциира с героите му, не ни оставя да ги преценим, да се привържем към тях, показва ни го отстрани все едно сме някакво наблюдаващо насекомо, поддържа анонимна дистанция. Това е съвсем различно изживяване от историите, в които героите с техните лица и изразяване контролират нашите възприятия и ни увъртат в дълбочината на техните образи.



Докато личните истории, в зависимост от дълбочината им, могат сериозно да размият границите между зло и добро, защото биваме въведени във вътрешните им мотиви и подсъзнание, то сюжета тип RM10 е друго тесто. В него сме всевиждащи в голямата картина на града, но си нямаме и идея, какво се случва в главите на героите. Затова и не успяваме да изградим чисто човешката връзка с тях, което ни позволява да ги наблюдаваме с психика, наподобяваща наблюдението на документален филм за животни. Анализираме ги, наблюдаваме ги поведенчески, осмисляме ги по-различно.