“Ройбек” е късометражен документален филм на Михаела Заркова. В него проследяваме Галина, нейната идентичност и нейният ритъм на живот в България. Галина е родена в град Ямбол в България, но е живяла в по-голямата част от живота си в Дания.
Дания и България - това са двете държави, които донякъде дефинират същността на една 32-годишна жена. Галина не знае много за момента, в който се е появила на този свят. Не мисли много за това. Интересното е, че тя споделя как нещо я е притегляло към България след дългогодишния ѝ престой в Дания, но така и не разбираме какво е то.
Възможен е бил един по-обятен паралел между спомени или истории, с които Галина да асоциира България и Дания. След като темата е нейната свързаност с двете държави, в мен се прокрадваше едно очакване, че ще има повече съпоставка между двете места, което да остави послевкус и усещане за това какво значение има всяко едно от тях за Галина.
С прогресирането на филма разбираме, че най-стабилното колело за Галина винаги е било това на цирковото изкуство. Отвъд глобализацията и нуждата да се самоопределя според това кой език е по-близък до нея самата, тя се усеща най-свързана с цирка, където още от малка е усещала безусловна топлина и приемане, която да задава един екзистенциален смисъл за нея.
Първата част на филма се концентрира върху темата за националната идентичност, но през втората половина виждаме Галина в цирковата си стихия. Тя жонглира с цветни топки, показва на група деца как да намерят своя баланс, също и говори за социалния аспект, който е толкова основен за цирковото изкуство.
Може би ако едно от децата си говореше с Галина за миналото ѝ, щеше да се внесе една детска перспектива, която да ни покаже, че работата с деца за Галина е важна и носи по-дълбок смисъл.
Ако филмът беше концентриран или изцяло върху двустранната идентичност, или изцяло върху цирковото изкуство, щеше да може да задълбае повече в една от темите и щеше да изгради повече плътност за персонажите.
Тонът на филма е меланхоличен, за което допринасят бавните звуци от акордеон, но също и дългите кадри на Галина с едноколката. Усеща се търсен контраст в противопоставянето на динамичната същност на цирка и ленивото лято на София, което резултира в едно протяжно безвремие, което виждаме на екрана пред нас.
Монтажът е минималистичен и конвенционален. Любимият ми кадър е този, с който започва филмът, където виждаме Галина с колелото си, минаваща през централна София, и нейните жълти трамваи.
„Ройбек“ е филм, който разказва историята на един любопитен човешки живот, който, минавайки през много завои, се озовава обратно в България. Усеща се като тих августовски следобед, в който ядеш череши на балкона и гледаш насреща по “Раковска” как кръжи една жена по зелен потник на колело само с една гума, проправяйки си път през хора и коли.
споделете във
авторски текст на
Ивета Трифонова
автор Ивета Трифонова