„Ройбек“ е късометражен документален филм на Михаела Заркова. В него проследяваме Галина, нейната идентичност и нейния ритъм на живот в България. Галина е родена в град Ямбол в България. Тя е сирак и не познава родителите си. Когато е малка има шанса да бъде осиновена в Дания, където и прекарва по-голямата част от живота си преди да се завърне в своята родина.

Дания и България – това са двете държави, които дефинират националната идентичност на една 32-годишна жена. Галина не знае много за момента, в който се е появила на този свят. Не мисли много за това. Любопитно е, че тя споделя как нещо я е притегляло към България след дългогодишния ѝ престой в Дания, навярно някоя дълбоко скрита интуиция, която я е дърпала към родното място.

Може би по-въздействащо би било ако авторката беше избрала наративен подход с по-обстоен паралел между спомени или истории, с които Галина да асоциира България и Дания. След като темата е нейната свързаност с двете държави, в мен се прокрадваше едно очакване, че ще има повече съпоставка между двете места, което да остави послевкус и усещане за това какво значение има всяко едно от тях за Галина.

С напредването на филма разбираме, че най-стабилното колело за Галина винаги е било това на цирковото изкуство. Отвъд глобализацията и нуждата да се самоопределя според това кой език е по-близък до нея самата, тя се усеща най-свързана с цирка, където още от малка е усещала безусловна топлина и приемане, която да задава един екзистенциален смисъл за нея.

Първата част на историята се концентрира върху темата за националната идентичност, но през втората половина виждаме Галина в цирковата ѝ стихия. Тя жонглира с цветни топки, показва на група деца как да намерят своя баланс, също и говори за социалния аспект, който е толкова основен за цирковото изкуство.

Вероятно ако някое от децата беше провело разговор с Галина за миналото ѝ, щеше да се внесе една детска перспектива, която да ни покаже, че работата с деца за нея е важна и ѝ носи по-дълбок смисъл.

Ако филмът беше концентриран или изцяло върху двустранната идентичност, или изцяло върху цирковото изкуство, щеше да може да задълбае повече в една от темите и да изгради повече плътност за персонажите.

Тонът е по-скоро меланхоличен, за което допринасят бавните звуци от акордеон, но също и дългите кадри на Галина с едноколката. Усеща се търсен контраст в противопоставянето на динамичната същност на цирка и ленивото лято на София, което резултира в протяжното безвремие, което виждаме на екрана пред нас.

Монтажът е минималистичен и конвенционален. Любимият ми кадър е този, с който започва филмът, когато виждаме Галина с едноколката ѝ, минаваща през централна София, покрай хора, коли и трамваи.

„Ройбек“ е филм, който разказва историята на един любопитен човешки живот, който, минавайки през много завои, се озовава обратно в България. Усеща се като тих августовски следобед, в който ядеш череши на балкона и гледаш насреща по „Раковска“ как една жена по зелен потник кръжи на колело само с една гума, проправяйки си път през върволицата.