Спорно е дали Старецът и морето е най-известното произведение на Ърнест Хемингуей, но със сигурност е една от най-разпознаваемите му творби. Това е повест, адаптирана десетки пъти в различни формати и жанрове, както за големия, така и за малкия екран. Сам по себе си този факт поставя високо летвата за всеки следващ опит върху нея. Но не единствено защото голяма част от възможните визуални интерпретации са вече изследвани от редица режисьори и в този смисъл е трудно да се създаде нов и оригинален прочит. Старецът и морето е творба, която разбулва човешката емоционалност в нейните най-нежни и същевременно най-свирепи аспекти; разказ, който пренася вниманието през завидна част от спектъра на чувствата, от силите и страховете на духа. Но преди всичко това е една история за един старец, едно момче, една огромна риба и морето, което ги свързва. Лишена от всякаква претенциозност и високопарни думи, повестта гради своята философия върху мъдростта на опита, несломимата човешка душа и непокоримата виталност на природата.



В този ред на мисли филмът на Андрей Кулев рисува един сюжет лоялен към своя първоизточник, макар и изоставил дословното следване на оригиналния текст. Всъщност, именно текст няма, по-точно диалог. Сантяго отива още по-далеч в своята лекота, като изцяло загърбва вербалното и пресъздава историята само в картина и звук. Всъщност заглавието – името на стареца (което е негово име и в повестта) – е единствената следа останала от света на думите. Похвално е, че екипът на филма е удържал естественото влечение към voice-over, което се създава от текста на американския писател. В някакъв смисъл по-голямата част от разказа на Хемингуей се случва в мислите на стареца, а тук (във филма) присъствието на момчето е по-засилено. Два архетипни образа, които взаимно се допълват. Можем да отидем и още по-далеч – които не могат да съществуват един без друг. Екзистенциалната мисия на стареца е да всели мъдростта и опита на своя живот в младия дух на момчето. Така той продължава своя път и осмисля своето житие. А пътя на всяко момче, преминава през срещата с мъдрия старец, който разкрива част от мистериите на съществуването и става духовен учител и помощник на бъдещия юноша и мъж. Тази красива динамика на двата образа е уловена превъзходно в моментите с размяната на ескимоските дървени очила, които много напомнят маска и по този начин въвличат персонажа във духовно преображение. Така момчето става приемник на традицията, разбирана както като колективно, така и като персонално преживяване.



Вместо в Куба, се намираме на северния полюс, старецът хваща не оргомен марлин, а гигантски нарвал, не акули, а бели мечки изяждат невероятния улов. Всичко това са само различни репрезентации на едни и същи архетипни ситуации. Така погледната анимацията на Андрей Кулев е достоверна адаптация и то успяла да пресъздаде онези най-тънки и трудни философски дълбини от повестта. Именно тук е силата на рисувания филм, който е принципно без ограничения и може да покаже онова, което трудно може да се заснеме, дори и на зелен екран. Задължително трябва да се отбележи и перфектния синхрон на картината с музиката на Петър Дундаков. Напрежението, което се създава по време на борбата с нарвала, ритуалното, бих казал дори трансцендентално усещане, създадено от музиката, когато вече мъртвата риба изплува на повърхността, кръвожадния пир на мечките, всичко това е постигнато благодарение на танца между звук и картина.



В чисто визуално отношение режисьорът залага на органичните пастелни гами, които създават усещане за уют, но и за една почти приказна реалност, в която действието се развива. Това е история както за възрастни, така и за юноши, а защо не и деца. Използването на ярки контрасти отлично внушава екстремните усещания на персонажите и на суровата действителност, която ги заобикаля. Лекото изкривяване на анатомията и абстракцията в рисунъка придават една добре темперирана доза хумор, над тази иначе по-скоро драматична история, защото както още Платон спекулира - зад всяка добра драма се крие потенциална комедия. Така лавирайки между смеха и тъгата, Сантяго ни понася на пътешествие, достойно за текста, който го е вдъхновил.