Има едни такива моменти в живота, в които привидно всичко тече по своя обичаен ход. Решаваш да изведеш любимия или любимата си на разходка с влак извън града и в порив на радост помахваш на случаен минувач, за когото живота е спрял на една междуселска гара. И изведнъж си даваш сметка, че вече никога нищо не може да бъде същото. Онова случайно помахване съвсем не е било случайно, а с любимия май вече е настъпило онова необратимо разомагьосване. „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена[1]“ – пише Борис Христов. Именно това неволно разместване на житейски пластове изследва режисьорката Камелия Петрова в „Тя, която маха от влака“.



Режисьорката-сценарист Камелия Петрова и операторът Кирил Проданов убедително превръщат привидно обикновеното пътуване на Кристин и Арман в кинематографично преживяване, стъпвайки върху солидната драматургична основа на разказа на Георги Господинов, заложена в ядрото на историята. „Кристин“ от текста на Господинов е реализирана в „Тя“ във филма на Камелия Петрова. Макар личното име да е заменено с обобщено местоимение в заглавието, не обезличаване е целта на режисьорката – не би било и възможно, когато главна актриса е Евгения Ангелова, която има магнетично присъствие на екрана. Напротив, с „Тя“ Камелия Петрова отваря вратата към една по-широка интерпретация за силата на Тя-Жената, която, макар и без да го цели умишлено, успява да се промъкне в чуждите животи и е способна да ги преобърне само с едно невинно помахване от прозореца на преминаващ влак.



Актьорите са изключително убедителни и с помощта на майсторската камера на Кирил Проданов извикват съпричастие у зрителя. Мълчаливите епизоди умело „озвучават“ вътрешния свят на героите. Пример е героя на Стефан Вълдобрев, копнеещ по изгубената из старите си снимки любов. Всъщност, не ни е подадена финална подсказка дали това е реалната история на персонажа, по която той тъгува, но и не е необходимо да я узнаем. Във филма привлича именно това смесване на реална фикция и възможна фикция. На екрана се е получила сложна форма: филм във филма, която разсъждава за всичките наши възможни животи или както пише Господинов – „Случиха ни се няколко живота. И нито един не доведохме докрай…“[2].



Не харесвам понятия като „мъжко“ или „женско“ кино. С „Тя, която маха от влака“ Камелия Петрова доказва, че умее да прави фино кино, а то не зависи от пола на режисьора, а от неговата способност на емпатия и вътрешна интуиция, която да подсказва кога се е освободило пространство за пауза или за повече динамика във филмовата реалност. Режисьорката води актьорите си уверено в това пътешествие, което се разгръща постепенно, без драматични обрати и неочаквани моменти. В тази връзка умереното темпо, с което се развива сюжетът е изключително подходящо както за историята, така и за стила на писателя, от когото филмът е вдъхновен. Неусетно минават тези 29 минути, иска ни се „нашата“ героиня да беше разбъркала още един живот, за да надникнем, поне за малко, в света на още един самотен персонаж.

Обратът на финала може би не е неочакван, но носи усещане за надежда. Жестът на помахването на Кристин не на кого да е, а на любимия си, е в известен смисъл и метафоричен: неспособен да оцени връзката им тук и сега, той е оставен сам да си представя „другият техен възможен живот“[3].



 „Тя, която маха от влака“ очарова със своята деликатност и с точно намерения визуален ключ, благодарение и на сценографията на Ивелина Минева. Не на последно място, филмът впечатлява и с уверена, прецизна режисура. Автентичното екранно присъствие на актьорите, паузите, в които усещаме вътрешните им конфликти (наместо в обяснителни диалози) подсказват за един изгряващ (а вече и утвърден[4]) кинематографичен глас на Камелия Петрова.