Киното и изкуството изобщо има привлекателната способност да бяга от клишетата и да интерпретира очевидности, както си поиска. И всъщност да преобръща очевидностите, които спират да бъдат такива – те вече не се виждат, а се гледат със собствени очи.



Показваната реалност можеше да бъде такава – и така щеше да бъде по-близка до реалността: долнопробни чалга-парцалани от село реализират себе си чрез пошъл проститутски секс по коли и адреси.

Е, да, ама не: преживяваме историята на 2 симпатично елементарни девойки, които преживяват живота си така, както го разбират. Нещо повече, вътрешната им логика е защитена драматургично и ние някак също я разбираме.



И отново – този филм щеше да е изобличаваща сатира за българската действителност, ако беше мислен, правен и живян като такава. Но не е и не бива да се чете така. По-близо е до пародията. Всичко е подчертано, стилизирано и преекспонирано. Като ще е кич – да бъде кич! Баш турбо гига мега нано кич. С други думи, платформите и токчетата ще бъдат свръхвисоки, миглите свръхдълги, гримът свръхтежък …

Ще бъде: “Цък – Лей – Бум – Екстра!“



Ще снизходим и естетизираме кича, чалгата и пошлостта, ще проявим разбираме към тях, ще ги оправдаем дори, ще бъдем всеопрощаващи и всеобичащи. Готино! “Шшшт … Попей ми!“ изненадва и забавлява. Той е сладка розова дъвка. Не, по-добре жълта лимонада в голямо пластмасово шише. Или пък червена боровинка …



Уморихме се от млади творци, бунтуващи се срещу чалгаризираното общество и чиито дебюти, които все пак не успяват да кажат всичко за света, човека и живота, в крайна сметка се оказват … свръхчалга.

Тук не е така. Защото няма претенция за висок смисъл. Парадоксално защото се естетизира тъкмо претенцията. Освен всичко, филмът е изпипан визуално. Контрапунктът между широката зелена първична природа и поле и сценографията е търсен и подчертава условността – леопардова кожа върху девствена земя. Музикалната картина също работи за условността – та това е в известен смисъл мюзикъл, бурлеска. Всичко води към някаква приказност, притчовост. Това съвсем не е България и може би тъкмо заради това толкова прилича на нея.



Абсурдизмът и (само)иронията се провиждат на всяко ниво. Високият театрален звяр Снежина Петрова (си) играе Курайма – сюрреалистична орисница-певачица-дойка-маман. Само това е достатъчно, за да се улови общият дух. Това не е сериозно кино, а игра. И именно заради това филмът има сериозен успех. Кинаджиите и артистите въобще по презумпция трябва да си играят като деца на детска площадка. Да бъде точно толкова спонтанно и непринудено.



И от време на време да пускат зрителите и себе си по пързалката. Филмът сякаш казва: “Тихо там с вашите грандиозни идеи … Нека просто се посмеем … и попеем!“