В България до такава степен сме свикнали с институционалното безхаберие, че вече го приемаме за нещо естествено. То се е наложило като норма, а най-лошото е, че всъщност ние сме тези, които са го нормализирали. Една обществена или политическа система няма как сама да се регулира, ако гражданите не проявят достатъчно самоинициатива и не я подведат под отговорност, когато даден неин компонент не работи в съответствие с нуждите, безопасността и щастието на хората. Така влизаме в порочния кръг да сме вечно потърпевши и недоволни, но и все някой друг да е виновен за това положение. Ситуацията обаче, няма да се оправи от само себе си. Ние трябва да сме съзнателни и информирани, да натискаме институциите и отговорните органи, докато не започнат да си вършат работата, както трябва.

 

          Именно затова филми като „Тиня“ на режисьора Катя Симеонова са важни. Това е социално ангажирана документална лента, която не просто констатира последствията от едно природно бедствие, но се опитва да насочи вниманието ни към проблема, който е довел до трагедията. На 2-ри септември 2022 г., след проливни дъждове, в селата Богдан и Каравелово, местната река излиза от коритото си, помита къщи, коли, добитък и като по чудо се разминава без човешки жертви. Ще кажете природно бедствие, но това е природно бедствие, в комбинация с общинската безотговорност. Макар и местните хора да са подавали сигнали към общината, речното корито не е било почиствано с години, образували са се бентове и вирове по протежение на реката, които единствено са чакали подходящия момент да отпушат огромни количества вода. Поредната катастрофа, която е можело да бъде предотвратена, а през последните 3 години станахме свидетели и на още подобни по българското Черноморие.

 

          Разказът във филма е подет от няколко души, били сред потърпевшите в онзи тежък за двете села ден. Разтърсващи истории, пропити с болка, съжаление, тежест и чувство за несправедливост. Филмът е на границата между класическия и портретния документален филм. Навлиза както в събитието, така и в личните истории на част от своите „герои“. Макар и да не блести с особено оригинални кинематографични подходи, или пък неконвенционален наратив, той е съсредоточен в изпълняването на една друга важна мисия. Неговото достойнство е в това да информира, да бъде неудобен към властите, както и към хората, които не са проявили съчувствие и не са дали подкрепа в онзи момент, но и да постави пред всички нас един много съществен въпрос – докога ще търпим да се случват предотвратими бедствия? Може би, докато иD нашият дом не бъде пометен?