Singularity е кратък разказ за живота с който режисьорът Йордан Янков се обръща директно към зрителя: ами ти? Кога беше последният път, в който зарадва близките си? Кога живя като за последно, правейки всичко, което обичаш?



Сингулярност- това е точката, в която се нарушава непрекъснатостта на пространството. В живота на всеки един от нас, в  непредвидим момент се случва едно събитие, което ни преобръща на 180 градуса. Ако приемем, че животът ни е една права линия, то точно едно отклонение е достатъчно, за да я наруши и да ни накара да преосмислим всичко. Точно това се случва и с влюбените Алекс и София. Отклонението се оказва фатално, а връщане назад няма и не би могло да има.

Оригиналността на Singularity се крие в простотата на разказаната човешка история и в красотата на кадрите, които я оплътняват на екрана.



Да визуализираш как времето минава е може би едно от най-сложните неща в киното, a предизвикателството е особено голямо в късометражната форма, когато то е е неизменно ограничение. Е, в Singularity една конкретна сцена майсторски преодолява границите на времето, показвайки как функционира бавната машина на разлюбването, но без да променя пространството и позицията на героите дори за миг. Затихващата обич на тяхната връзка е фиксирана само в една сцена –  от разменените влюбени погледи в началото до все по-тягостната повторяемост на един и същ жест. Цялата тази гама от емоции, отпечатани по лицето на София, всъщност не са резултат на някаква динамична поредица от случки, а точно обратното – от тоталната липса на такива. Невинаги е нужно една връзка да претърпи велики катаклизми, за да бъде разрушена. Достатъчо е просто да попаднеш в омагьосания кръг на ежедневието като го оставиш бавно и постепенно да те убива.



 И в един момент кафето става все по-горчиво, разговорите се изчерпват, а скуката тягостно и неотменимо се намества между Алекс и София, завземайки цялото пространство между тях. Не липсата на любов ги отдалечава, а това че допускат повторяемостта и буксуването на едно място да не е само моментно състояние, а начин на живот.  Да, щастието е в малките жестове, спонтанните усмивки и сутрешната чаша кафе, поднесена от любимия човек. Но, щастието също така трябва да се извоюва, да се пази и да се граби с шепи. Защото колкото и банално да звучи, допуснем ли да се носим по периферията, превърнем ли праволинейността в наше ежеднеивие, без да оценяваме малките радости, които животът ни носи,  в един момент той също толкова лесно ни ги отнема и бързо ни доказва колко непредвидим всъщност може да бъде.



Години по-късно виждаме възрастният Алекс, сякаш вече осмилил и наместил в съзнанието си загадките на живота. Сега пред него, а също и пред зрителя се изправят въпросите: Каква е цената на изгубеното време? Колко ценни моменти пропускаме, мислейки си, че времето чака? Singularity завършва с послание към всички нас- да бъдем спонтанни, да настръхваме, да обичаме. Нека живеем по начина, по който искаме преди един ден да остареем и да се превърнем в прах.