Искате ли да изживеете един филм, който в рамките на 7 минути да разтърси вашите представи за собствения ви живот и да пробуди сетивата и съзнанието ви за онова, което винаги е тук, а вие винаги пропускате – Този Миг? Разказът на Георги Господинов „Сляпата Вайша”, предаден прекрасно в анимацията на Теодор Ушев – това е вашата сигурна рецепта за пробуждане от сладката дрямка в света на илюзиите.



Теодор Ушев е един от най-талантливите български аниматори. Той влиза в номинациите за „Оскар" с анимацията „Сляпата Вайша”. Ушев не за първи път е сред топ аниматорите във въпросната категория - през 2013 г. творбата му „Глория Виктория" попада сред десетте филма в късата листа. И двете заглавия са произведени за Националния филмов борд на Канада, страната, където той живее и работи от повече от 15 години и където е режисирал 15 самостоятелни анимации.



По думите на Ушев с филма по едноименния разказ на Георги Господинов сме надминали дори и „Дисни”. И шокираща е наистина комбинацията от една силна идея, предадена в кратък, но потресаващ разказ, с обличането ѝ в дрехата на анимация, едновременно пресъздаваща разказаното, грабвайки съзнанието на зрителя тотално, и предаваща българското през вплетените фолклорни мотиви в сюжета на историята. Един шедьовър, рожба на българския гений, такъв, какъвто винаги е бил, но и ние като сляпата Вайша, какъвто никога не го виждаме.



„Сляпата Вайша” - така нарекли детето, което можело да вижда в миналото и в бъдещето, но никога в настоящето. Какво от това, че виждаме Сътворението на света или неговия Последен миг на разруха, когато не присъстваме в настоящето? Никой от селото не смята, че Вайша е благословена - за хората тя е под теготбата на черна магия, на силно проклятие, което спира пулса на Живота, който винаги е само тук-и-сега, и никога в спомените на миналото или въображението на бъдещето.



В началото на Средновековието Свети Августин обявява, че минало и бъдеще са две несъществуващи реално измерения, побиращи се единствено в нашия дух, който ги съхранява като спомени за нещо, което се е случило, но вече го няма, или очаквания за нещо, което вероятно ще се случи, но все още го няма. Единствената реалност, която остава, е Настоящето. Неслучайно на английски думата за настояще е „present”, което също така означава „подарък”. Нашето настояще е подаръкът на Живота, нещо повече – то Е Животът. Животът никога не съществува в съзнанието, там е само времето, което се опитваме да мерим с илюзиите на създадената от нас реалност. Животът няма нужда от време и измерване, животът е винаги присъстващото, а ние приличаме на гледащ през калейдоскоп човек, който се наслаждава на минаващите пред очите му картинки, преливащи своите цветове и форми от минало към бъдеще, напълно забравил, че в момента именно той е този, който гледа и благодарение на който картината, в която се е потопил, съществува.



Вайша може да вижда раждането, може да вижда смъртта, и то едновременно. Тя вижда бъдещите си женихи като деца и като старци, но никога като младежите, които са сега. Нищо не се намирало на света, което да събере очите на Вайша в настоящето. Затова и тя пожелава да изтръгне едното си око – ала в коя от двете еднакво плащещи я нереални светове да живее? Нима да убие миналото, за да гледа само загниващите растения и остаряващите хора, предстоящите войни и смърт? Или пък да погребе бъдещето, за да гледа все назад в миналото, което ѝ

предлага единствено гледка към детството и невиността, но никога към зрелостта на израстналия човек? Кошмарите през нощта раздвояват съзнанието на бедното момиче както раздвоен е змийският език – библейски символ, който препраща към зла прокоба. Състоянието на Вайша е болезнено за нея самата, тя отчаяно иска да вкуси сладкия плод на настоящето, но настояще за нея не съществува. Очите ѝ

са разноцветни, както са разноцветни и мислите на оня, чието съзнание се лута между минало и настояще.



И безпомощен е Човекът да закове махалото на своите препускащи мисли в момента, който нарича настояще, ала никога не изживява. Този най-близък момент – дали изобщо съществува? Опитвайки се да уловим трайността му, съзнанието ни моментално го разделя на минало и бъдеще. Изглежда, че сегашното е принципно неуловимо. Как така най-близкият ни и истински усет за Живот се оказва най-далечна и най-размита илюзия? Нашето съзнание живее в два различни свята, но къде сме ние, осъзнаващите потока на времето? Нима не е самият Човек това странно доказателство, че все пак настоящето е тук, но и ние, болни като Вайша, сме слепи за него? Ами ако и ние живеем в шизофренията на нашето съзнание и изпускаме Живота, пускайки го да изтича като ситните песъчинки в пясъчния часовник на собствената ни заблуда?



Не е учудващо, че филмът завършва с един мисловен експеримент и риторичен въпрос – та нима и ние не страдаме от същата слепота, която изцежда силите на Вайша... Дали тази история е не просто разказ за Вайша, а животът на всеки един от нас? Припознахте ли се в героинята? Дали пък това, което би събрало очите на Вайша не е тъкмо онова, което тя никога не прави – да погледне себе си в Огледало?