Калоян Патерков и Уес Андерсън имат нещо общо помежду си - и двамата изпитват афинитет към кадри в далечен план, които съдържат в себе си атмосферата на цял филм, независимо дали прожекцията е късометражна или пълнометражна. Разликата между произведенията на единия и тези на другия е в енергията. Докато Уес Андерсън изяжда кутия бонбони асорти и залепя разнообразните на цвят опаковки върху монтажа, за да акцентира върху “Да би мирно стояло, не би чудо видяло” натурата на своя сюжет, българският му колега залага на семпла кутия от арменски сладки (онези в синьо-бялата кутия) и показва как именно когато стоиш мирно и си сам, започваш да си измисляш чудесии. Но дотук с Андерсън - нека се заслушаме във вибрацията на “СМС до мама”. 

         От самото си начало филмът ни въвежда в една жегваща българска действителност - тази на опустялата пазва на селото и неговото население. Поредица от статични кадри показват празни улици, прозорци и мазилки, едни от други по-изтърбушени, а зад тях - къщи, на чийто праг бива събуван един чифт обувки и на чиито закачалки виси едно палто. Статуквото в първата половина от филма е “едно” - върху сушилника в кухнята побутвани стоят една чаша за чай и акомпаниращата я чинийка, една вилица; в дъното на чашата сутрин и вечер изтраква една четка за зъби. Поне откъм паста се пести, защото съдържанието на тубичката не намалява главоломно като в семейство от трима. Ала за един родител опарването от все по-пълната тубичка паста за зъби след месец използване е по-болезнено от плюс един заминал си лев от бюджета. 

         Иванка живее толкова сама, ако мога да градирам самотата, че дори не осъзнава как, излизайки от къщата си в припряност да стигне до София, заключва съседа си Никола. Да свикнеш със собственото си присъствие в липса на други хора, е постижение, чиято гордост не трае дълго, защото нуждата от ласка на близък човек е по-силна. За Иванка ежедневието се съдържа между две замръзнали ръце, нацепили дърва за камината, поредна кутия шоколадови бисквити и някоя и друга партия на табла. 

         “СМС до мама”, обаче, не се отнася до способността на една възрастна жена да нацепи дърва в смразяващата зима, подкрепяна от калориите на няколко кутии бисквити. Патерков на няколко пъти е наблягал върху своя интерес да отразява семейните отношения. Чрез малките си житейски драми режисьорът и сценарист цели да стигне до развръзка, в която героите укротяват своето его, за да задържат най-ценното. С ресурсите на късометражни продукции той поставя човешките отношения едновременно пред разпад и в подновен градеж. 

         Тук имаме едно семейство от трима, останали две, станала една. Когато за първи път виждаме Иванка, тя отваря желязната порта на двора. Половината от кадъра е нейна, а другата принадлежи изцяло на некролога на починалия ѝ съпруг. Непосредствено след това сме въведени в къщата, където камерата задържа поглед върху стара черно-бяла снимка на малката Диляна и баща ѝ. Този двоен фокус върху бащината фигура отбелязва липсата ѝ  като причина за разделеното семейство. Къщата е мрачна, по белите стени няма помен от слънчеви лъчи, а единствено бегла идея за пораснали в опънатите чаршафи деца. Вибрациите на телефона, които сякаш идват някъде отвъд екрана, са не на място в безлюдното селце и принадлежат повече на града, където е животът на Диляна, а не на майка ѝ. Между двете жени няма непременно преграда, ала и близостта им е по-скоро оставена на едва забележими, но все пак налични вибрации, отколкото на отчетлив звук. 

         Въпреки че съдържанието на разбудило духовете съобщение остава неразкрито до самия край на филма, мотивацията на Никола да се обади на своята отдалечила се дъщеря и думите му към нея разгадават мистерията. Ако имаме възможността да изпратим един смс на мама, то допустимите клавиатурни знаци трябва да изписват само “Обичам те”. Без значение остава въпросът дали в нашите градски прозорци се отразява неуморимо и енергично движение в ритъма на живота, докато през селските стъкла единствено с надежда гледат изморени очи, чакащи дълго завръщане на своите деца.