Обожавам дистопии. Сигурно защото виждам достатъчно реални причини някой почти-апокалиптичен или ала-1984 сценарии да вземе да се сбъдне, докато все още физически населявам планетата Земя. Затова черпя идеи от филми като Noon, тип „почти-се-свършихме-но-май-по-добре-да-бяхме-успяли” или Sight, тип „технологиите-са-супер-ама-вървим-към-Матрицата” (силно ви го препоръчвам), за да съм подготвен при различни кофти развръзки на бъдещето. Примерно – никога няма да сложа скапаните очила на Google, пък ако ще и да инкорпорират триста вида порно в тях.

И изведнъж ето ти и „Sniffer”, който спокойно може да обуслови и трети тип – сюрреалистични дистопии.



Ще излъжа ако кажа, че точно този тип са ми любимите, но и не аз съм част от целевата аудитория. Ако кажем, че се търси по-изискан (например като на хм ... фестивалните журита) вкус от моя няма да е лъжа. Но дори такива филми да не генерират толкова гледания, колкото наблъскани с ефекти, драматичен диалог, научна фантастика и ядене на пуканки, като горните два примера, не мисля пък и че трябва да ги пренебрегваме, само защото ни се струват високопарни.



Леко авангардният подход – липсата на диалог, замяната на смляни образи със символи и метафори – провокира въображението, полета на мисълта и онова меланхолично състояние, в което повече ти се лежи и мисли и по-малко ти се яде. Нещо повече – Sniffer не е просто дистопичен сценарий, той очевидно е и критика на масовото роботско живуркане в Западната цивилизация, което си е факт и днес. А от подобни послания не може да има пренасищане. Лично за мен е под въпрос дали човешкият порив към свобода е дотолкова силен, че да не е изключение, което само потвърждава едно много тъжно правило.



Толкова разбрах. Ако някой ми каже защо по-точно мъртвият гълъб изчезна от ръцете на протагониста, ще се почувствам още малко по-възвисен. Освен това ще представям заключението като мое пред разни артистични хора.