Думата „утопия“ е въведена за първи път от Сър Томас Мор в далечната 1551 година като заглавие на небезизвестната негова книга. Утопия от старогръцки буквално означава не-място ou „не“ + topos „място“, което особено на английски език се произнася по същия начин, както eu „добро“ + topos „място“. Второто възприятие и тълкуване на термина сякаш се подсилва от по-късно навлезлия термин дистопия dys “лошо” + topos „място“, което се затвърждава като антоним, макар че в българския език по-често се чува употребата на антиутопия. Така често се прави грешното заключение, че думата утопия се отнася към някакво възможно най-добро, съвършено и справедливо общество, докато акцентът е по-скоро върху това, че става въпрос за място, което е толкова уредено и добро, че по-скоро не може да съществува. Използвайки етимологичната рамка сякаш по-лесно можем да си обясним защо на пръв поглед всяка утопия прераства в дистопия.

Този преход изглежда е извървяло обществото в късометражния филм на Галина Д. Георгиева „Кокичета в края на влака“. Действието се развива в неопределено бъдеще, в което хората са се научили да извличат нужната за потреблението енергия от цветя, които отглеждат в големи парници. Една сама по себе си добра идея за възобновяем източник на енергия – от растенията да се извлича ток – се превръща в тоталитарен режим и средство за упражняване на неправомерен, нехуманен контрол върху живота на хората. Презумпцията, че нещо толкова достъпно, повсеместно и сравнително лесно за отглеждане като цветята, не би трябвало да бъде в недостиг и всеки ще може да се сдобие с такива и ще има собствена енергия е постепенно анихилирана от факта, че правителствата или някой достатъчно съобразителен и безскупулен предприемач, започват да изкупуват цветята, така че всички средства да са в техен контрол. Поради характерът на човешкото същество и общество прилагането на утопичната идея или идеала на практика създава антиутопия. В това отношение има достатъчно примери.



Сюжетът на „Кокичета в края на влака“ проследява историята на Ева (Илиана Коджабашева), която работи в един от въпросните парници-градини за цветя. Работните условия, на които са подложени тя и нейните колеги са ужасяващи, макар и едни от най-добрите възможни. Измъкване няма. Ако човек иска да има достъп до ток, трябва да си купува специални бонове, а за да си ги купи трябва да заплати с цветя. Парите са обезценени. Човешките отношения са сведени до свирепо и безскрупулно набавяне на бонове, а от човешкия живот е снета всякаква ценност. Отчаянието от тази ситуация води Ева до възможно най-крайното решение – да се обърне към бюрото за асистирано самоубийство. Но както във всяка отчайваща история, то и в тази има хора, който се изправят срещу режима, в лицето на Федерико (Велислав Павлов), който е нещо като енергиен революционер.



Любопитно е решението потенциалното бъдеще във вселената на филма да бъде представено в естетиката на ретро-футуризма. Старите аналогови апарати и технологии от една страна будят носталгия по отминалите времена, но от друга отразяват ценностната разруха и падението на цивилизацията, която сякаш е регресирала технологично. Над обществото е надвиснала грозната и тежка сянка на не-свободата и не-любовта. Човек за човека е средство. Дефицитът на енергия се е разпрострял във всички сфери на човешкото. Отразява се в липсата на почит, както към смъртта, така и към живота.

Показателни в това отношение са сцената, в която вещите на мъртвеца биват разграбвани на момента и продавани от граф Галицин (Иван Савов) малко след това, като че ли става въпрос за някаква най-обикновена амбулантна търговия; също моментът, когато чиновничката (Ана Вълчанова) безсрамно отказва да изпълни последната воля на Ева, без да е получила някой и друг енергиен бон лично за себе си.

 

„Кокичета в края на влака“ е отрязък, фрагмент от един свят, чиято реалност плаши, предупреждава, но и все пак дава някаква надежда. Нравствеността е неприкосновена, дори и когато е лишена от широка възможност за изява. Макар и сломена Ева остава вярна на принципите си, макар и неуспешен в своите опити за енергийна революция Федерико, не се отказва. На едно по-абстрактно ниво двамата се допълват перфектно. Тя е изяществото, топлината и мелодията, благодарение на които кокичетата растат, пролетта идва и светлината отново ще е достъпна, а той е физическата сила, и носител на технологията, която ще задвижи отново грамофонната плоча със старата песен, в която най-ясно е именно, че едно по-добро бъдеще все пак е възможно.