Вчера публикувахме филм „Ostrich Theory“, който от днешна гледна точка изглежда повече като документалистика, но всъщност е странно творение, в което има доста сериозен монтаж и манипулация на кадрите. Заснет изцяло преди пандемията, чрез софтуерни инструменти, кадрите всъщност показват света преди и по време на пандемията, разкривайки огромната промяна, която преживяхме.

По този повод, днес ще обърнем внимание на „Пъпът на София“. Заснет изцяло от Мая Йоцова, филмът е нещо като софийски вариант на “Ostrich Theory“, но без тежката намеса на дигиталните технологии. И двата филма представляват търпеливо наблюдение.

Пандемията сякаш успя за момент да спре света. Оставайки затворени в къщите си, тя ни даде време, но ни отне движението и свободния обмен с другите хора. Нещо, с което сме израснали и приемахме за даденост се изпари внезапно – типичният градски живот.

В това време, някъде из тази градска пустош, един автор е скочил, за да улови духа на времето и да го остави в една разбираема за поколения напред форма на изкуство, каквато е киното. И не просто кино, а добро кино. „Пъпът на София“ е филм, който предизвиква особени оловни усещания. С липсата си на действие, той ни отвежда на разходка през напечени керемиди, прах, самота.

Цвета идва от небето, а движението от котките. Града всъщност не е пуст, в него има живот, но няма хора. От една страна това е една по-мека степен преди тоталната дистопия, в която отсъства каквато и да е форма на живот, от друга точно това може би го прави и по-подтискащ, фино напомняйки, че с нас и без нас планетата ще се върти и живота ще цъфти.