Да направиш читав филм може да не е лесно, но и не е ракетна наука. Не са нужни колосален бюджет, цици и взривове. Трябват ти добра история, умението да я заснемеш и адекватни актьори. Това е, в което ни убеждава Поли Генчева със своя „Солено и Сладко”.

 

Контекстът на действието е зададен от самото начало: бедна къща, в каквато всеки българин е бил, някъде в малък град или на село; постни гозби, значи ще да е Бъдни вечер. Онова, което режисьорката успешно избягва е да постави фабулата в грешната рамка, изкарвайки, съгласно типичния роден маниер, мизерията и тягостта на живота на преден план, с което да опропасти посланието си. Тъкмо обратното – стаята е уютна, дори някои от кадрите я правят да изглежда направо красива. А и, впрочем, в едноименния разказ на Деян Енев, от който Поли Генчева се е вдъхновила, липсва описание на дома. Затова можем да кажем, че изборът на локация, без да се набива на очи, изпълнява функцията си да ни ориентира емоционално в обстановката точно колкото е необходимо.

 

Добре премерена е и актьорската игра. Речта е жива и непринудена. И ако това, че Асен Блатечки се справя с ролята на посмачкан от живота, но добър, баща не е новина, можем спокойно да изтъкнем заслугите на младия Боян Арбов. Гледайки го на човек му се приисква да си направи един сладур като него, за да може да му подари всички колички с дистанционно управление на света.

 

Нищо от изброеното обаче нямаше да е достатъчно без просто изказаната мъдрост, около която са изградени разказът и филмът. Тя носи християнска окраска, ала в абучната ѝ истинност можем да сме сигурни с или без да я извличаме от вярата си в Бог: че животът е буламач от вкусове, който не можеш да бъркаш с отделни лъжици; че всичко се смесва; че няма безоблачно и непомрачено от нищо щастие, нито пък непрогледна безизходица; че понякога най-доброто е не да се вкопчим, а да пуснем; не да вием срещу Луната, а да се смирим и да приемем.