Балетът безспорно е един от най-изящните сценични танци. Танц, който се опълчва на законите на гравитацията и създава чувство за пластична ефимерност и полет. Изкуство, което продължава да завладява умовете на зрителите и пази вековни традиции, макар и да е претърпяло множество трансформации и в днешно време да има различни стилове и форми. Какво обаче се случва зад кулисите на балетните представления и дали фасадата на това фино изкуство не крие един суров свят на безмилостна конкуренция, тежки лишения и липса на сърдечност? Това е фокусът на късометражния игрален филм „Стъпки“ от режисьорката Анна Дамянова.



              Елизабет (Теодора Стоянова) и Дина (Виолина Доцева) са неразделни приятелки от детство и заедно се подготвят за балерини в училището по танци в София. Конкурс за главна роля в операта поставя тяхното приятелство под сериозно изпитание, докато двете се борят за първото място. Посрещайки това предизвикателство, те ще разберат и осъзнаят кое е по-важно за тях – приятелството или амбицията? Така може да се предаде накратко сюжетът на лентата.



              Историята се разгръща в психологическа рамка, която прави от двата основни персонажа, два взаимно допълващи се елемента. Характерите на двете момичета до голяма степен се изграждат в отношение с техните родители.  Елизабет, която живее само със своята свръхамбициозна, студена и властна майка Стефания (Стефка Янорова), която е бивша балерина, самотна, прагматична и заможна. Тя държи изкъсо дъщеря си, изградила е крепост от забрани и правила, която ги отделя една от друга, и която неизбежно предизвиква бунт в Елизабет. Тя е материално и финансово подсигурена, но ѝ липсва най-важното – майчината подкрепа и любов. Това я прави по-затворена, сприхава и страхлива заради зависимостта от Стефания, но и гневна поради безсилието си да ѝ се опълчи наистина. От друга страна, имаме Дина, живееща със самотния си баща Николай (Васил Бинев), измъчен, беден, алкохолизиран и страдащ по бившата си съпруга, която ги е напуснала. Той е по-топъл, емпатичен и разбиращ като характер. Макар и тромаво, се опитва да е близък с дъщеря си и да ѝ покаже, че я обича. Оставил е Дина да се оправя сама, не ѝ забранява каквото и да било, но и не ѝ осигурява много. Така тя е станала много по-емпатична, зряла и независима, изкарва сама парите си, но ѝ се налага да търпи ужасното отношение в нощния бар, където работи, както и да се грижи емоционално, а и буквално, за своя баща. Дори асиметрията, че едната е отгледана от майка си, а другата от баща си, като неминуеми травми, ги допълва като две противоположности, които се привличат.



              Макар и схематично от гледна точка на психологията, тези основни положения всъщност създават добра мотивация за профила и действията на двете героини. Назряващият конфликт помежду им е добре подплатен от коравосърдечното отношение на Стефания в няколко сцени, както и напрежението от възможността да осъществят мечтата си. Тук трябва да спомена, моментът, в който разбират за конкурса. Той изглежда неавтентичен както като замисъл, така и като актьорска игра. Осъзнаването, че на двете им предстои да се съревновават една с друга идва твърде рязко и нагласено, без естествената увереност, която би следвало да има между две най-добри приятелки, че това не може да ги раздели. На играта между двете по-млади актриси, особено диалозите в моментите на конфликт помежду им, ѝ липсва естественост и заряд, но за сметка на това имат добри попадения в сцените на разбирателство. Тук не мога да не отбележа леденото присъствие на Стефка Янорова и изпепеляващото превъплъщение на Илиана Коджабашева в треньорката по балет, която пръска огън и жупел в репетиционната зала и допълнително нагнетява неистовия натиск, които се оказва върху бъдещите балерини.   



              Филмът държи добър ритъм, макар и да идва малко по-дълъг, но не бих казал, че има прекалено голямо разтягане на сцените. Като негатив бих подчертал твърде честото използване на добавена музика. Музиката, разбира се, е мощно средство за внушение в киното, но когато се включи във всяка втора сцена, започва да отслабва ролята си на емоционален катализатор и вместо да подсили по-наситените моменти, ги приравнява с такива като напълно излишните панорамни кадри на Александър Невски и НДК. Ако е важно да разберем, че действието се развива именно в София, то има много по-деликатни начини това да се покаже. Не трябва обаче да забравяме, че „Стъпки“ все пак е студентски проект, който от една страна е с ограничени финансови възможности, а от друга, е стъпка в развитието на режисьора.