Едно телефонно обаждане е достатъчно, за да се промени всичко завинаги. Филмът на Димитрис Георгиев е драма, но не и „поредната драма“. Това е тежка драма с дъх на живот, а не на тягост. История за приятели, чиито свят ще бъде разбит заради едно спонтанно среднощно позвъняване. „Това лято през зимата“ ни напомня болезнено колко много имаме да губим във всеки един миг.

Ако трябваше да пиша това ревю преди месец и половина щях да теоретизирам надълго и на широко дали случайностите предопределят света, но сега, в контекста на пандемията, осъзнавам колко крехко е всичко. Независимо дали говорим за смъртта на приятелката им, вината за която те необратимо ще носят в съзнанието си, или  за катастрофата, която човечеството изживява, накрая всичко опира до „обаждането“, което ни вади от еуфорията на свръх ускорения ни живот и ни напомня колко нищожен е контролът, който имаме - точно когато си мислим, че контролираме всичко.

В сюжета можем да открием добре познатия ни „ефект на пеперудата“ - принцип, който зловещо напомня, че няма незначителни действия. Всяко действие изиграва своята роля като част от процеса, който наричаме „свят".

А впрочем, доколко сме съзнателни и забелязваме причинно-следствените връзки в случващото се около нас?

Вън от това с играта си Александра Георгиева, Ясен Атанасов и Явор Вълканов, за които това е дебютен филм, убедително ни правят съпричастни към приятелската им компания, печелят ни, доверяваме се на тяхната първичност.

Интересно е да се отбележи, че докато те двамата са все още студенти в НАТФИЗ, Александра е последен курс в Художествената академия и актьорското майсторство не ѝ е основно поприще. Техните звезди изгряват в „Това лято през зимата“ и задават нов тон в драматургията на жанра „драма" у нас.

През последните години доминиращи в българското късо кино са тежки сюжети, напоени с драматизъм. И двата филма като че ли са някакъв вид еволюция на жанра, която поднася тези сюжети в по-поносима за зрителите форма. Полемиката защо има толкова драма в киното ни е безсмислена, в живота всичко е драма, важното е да забелязваме опитите за нещо ново, свежо и различно, което ще хваща зрителя, ще го държи докрая и ще остави следа в паметта му. В този контекст бих отбелязвал още, че предишните два филма на Димитрис като режисьор – „Леки семейни неприятности“ и „Последните два дни“ се радват на забележителен интерес по световните фестивали, бидейки с над 20 отличия и номинации.

Да разкажеш драма по недраматичен начин без да обезсмислиш фините нюанси в минорните емоции си е майсторство. Вярваме, че и този филм ще бъде припознат от публиката не само в България, но и по света. А без да ни разбира света трудно ще се развива киното ни.

споделете във