Сладките неща от заглавието не успяват да оправят горчивия вкус на Анне от срещата ѝ с бъдещия ѝ работодател.



Филмът ни показва една толкова позната ситуация, добре изиграна и режисирана (с може би малко прекаляване от страна на Георг). Анне е интелигентна и красива млада жена, видимо доста добре подготвена за предстоящото ѝ интервю за работа. От момента, в които Георг, бъдещият ѝ шеф, прекрачва вратата на заведението обаче, разумното притеснение прераства в дискомфорт.



Въпреки неколкократните ѝ опити да го игнорира, разгръщащото се неприятно и фамилиарното поведение става все по-подтискащо и обиждащо, а сцената все по-неловка. Всяко следващо действие награжда персонажа на Георг като арогантен и безцеремонен човек с власт, достигаща до там, че да може да си позволи да се държи както иска с хората, които работят за него – сервитьорката например, с което загатва как би се държал и в професионалната среда, в която Анне до преди няколко минути е искала да попадне.



Университетската диплома или пък блогът ѝ нямат никакво значение за получаването на позицията, а Георг е готов да я прекъсне по всяко време, за да хапне сладкиш или да се заприказва с току що влязъл познат. И двете довеждат до ескалиране на фамилиарността му като на връщане към масата, той сяда до, а не срещу Анне, с което навлиза все по-агресивно в личното ѝ пространство, а с предложението да хапне от неговия сладкиш напълно затвърждава мястото си в него.



Извоюваната накрая победа – работното място при Георг, няма сладкия вкус на лимоновия тарт, а по-скоро горчи като кафето, с което Анне остава на масата.